Карибски романс
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кънчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Карибски романс». Краткое содержание книги:
Тя не знаеше, че тези очи са очите на човек, който ще преобърне света й. Ще я накара отново да се замисли за нещата, от които се е отказала, за нещата, от които се крие, за хората, които искат да я наранят и ще я накара да се почуства отново жива и обичана — този път истински.
На нея самата й стигаше това утро. Едно спокойно, нормално утро. Тя се протегна доволно, извъртя се и се притисна в Джоунъс. Той я прегърна.
— Хайде да си лежим тук до обяд.
Лиз се засмя и го погъделичка.
— Не може. Имам…
— Работа — довърши вместо нея Джоунъс.
— Именно. При това за първи път от седмици насам мога да я върша, без да се озъртам през рамо. Щастлива съм. — Тя го изгледа, после обви ръце около врата му. — Толкова съм щастлива!
— Достатъчно щастлива ли, за да се омъжиш за мен?
Лиз се вцепени. После бавно се отдръпна.
— Какво?
— Омъжи се за мен. Да се върнем двамата у дома. Да заживеем заедно.
Щеше й се да каже „да“. Порази я как сърцето й крещеше „да!“ Да откаже бе най-трудното нещо, което някога беше правила.
— Не мога.
Той я спря, преди да се бе измъкнала от леглото. Заболя го повече, отколкото бе очаквал.
— Защо?
— Джоунъс, ние сме напълно различни, всеки от нас двамата със съвършено различен, отделен свой живот.
— Животът ни престана да е отделен преди повече от месец — той хвана ръцете й. — И никога повече няма да е отделен.
— Ще е — тя се издърпа. — Като се върнеш във Филаделфия, не след дълго едва ще си спомняш как изглеждам.
Джоунъс пак я хвана. Стисна я здраво. Гневът, който обикновено така рядко го спохождаше, редом с нея сякаш винаги тлееше.
— Защо правиш така? — попита ядосано. — Защо никога не можеш просто да вземеш това, което ти дават? — Претърколи я върху леглото, докато не се озова отгоре й. — Обичам те.
— Недей — Лиз затвори очи. Желанието почти замъгли разума й. — Не ми казвай това нещо.
Тя го отрязва. Гони го. Хлопва му вратата. Той усети първо страх, после яд. Накрая решителност.
— Ще ти го казвам. Ще ти го повтарям непрекъснато, докато рано или късно повярваш. Да не мислиш, че всички тези нощи са били само игра? Нима не почувства? Нищичко ли не изпита?
— Навремето също смятах, че чувствам.
— Тогава си била дете! — Лиз взе да клати глава и Джоунъс я стисна още по-силно. — Да, именно дете. И все още си по един или друг начин. Но аз зная какво ти е, когато си с мен. Усещам го. Аз не съм призрак, Лиз, не съм спомен! Аз съм истински и те желая!
— Страхувам се от теб — промълви тя. — Страх ме е, защото ти ме караш да искам това, което не мога да имам. Няма да се омъжа за теб, Джоунъс, защото достатъчно рискове съм поемала през живота си и не искам да го правя с живота на детето си. Моля те, остави ме.
Той я пусна, ала щом Лиз се надигна, отново я прегърна.
— Нещата между нас не са приключили.
Тя отпусна глава на гърдите му, притисна лице.
— Нека да изживея тези няколко дни, които ни остават заедно. Моля те, остави ме да ги изживея спокойно.
Джоунъс повдигна брадичката й. Всичко, което желаеше да разбере, го видя в очите й. Щом човек има твърдото намерение да победи, той може да си позволи да чака.
— Досега май не ти се е случвало да се разправяш с някой по-упорит от теб. А с мен тепърва ти предстои да си имаш работа — нежно я погали по косата. — Хайде, обличай се. Ще те откарам.
Понеже Джоунъс се държеше така, сякаш нищо не е било, Лиз се успокои. Добре си даваше сметка, че то бе невъзможно. Познаваха се едва от няколко седмици, и то при обстоятелства, които неминуемо усилваха, придаваха по-голяма острота на всички усещания. Вярваше, че не му е безразлична, че изпитва чувства към нея, но любовта, такава любов, каквато бе необходима, за да бъде създадено семейство, беше твърде сериозно нещо. И твърде рисковано.
Тя самата го обичаше. Обичаше го дотолкова, че да го отблъсне, когато цялото й същество жадуваше да го притисне по-близо, да се слее с него. Той трябваше да се върне към своя живот, имаше нужда от своя свят. След време, ако се сетеше за нея, с признателност щеше да си мисли как Лиз правилно бе затворила вратата, която той неволно бе открехнал. Тя щеше да мисли за него. Винаги.
Вече наближавайки плажа, Лиз беше взела решение.
— Какво ще нравиш днес?
— Аз ли? — Джоунъс също беше взел решение. — Ще седя на слънце и няма да правя нищо.
— Как така, съвсем нищо? — изгледа го невярващо тя. — Целия ден?
— Известно е под името почивка или свободен ден. Ако са няколко подред, се нарича отпуск. Аз и бездруго съм в отпуск. Уж щях да го прекарам в Париж.