Престъпни удоволствия

Кимнах.

— Ще съм ти много благодарна!

Нищо чудно да предаваше каузата си заради мен. Бев преметна през лакът пурпурното си сако и взе малката си чантичка.

— Отговорът не се крие в насилието. Трябва да работим заедно със системата. «Хора срещу вампирите» държи на реда и закона, не на отмъщението… — звучеше като предварително заучена реч. Но я оставих да си го каже. Всеки има нужда да вярва в нещо.

Бев се ръкува и с двете ни. Дланта й беше хладна и суха. Излезе, изпънала до крайност жилавите си рамене. Затвори вратата решително, но тихо. Съдейки по вида на гостенката ни, човек никога не би повярвал, че е била подложена на невероятно насилие. Може би така й се искаше да бъде. Коя съм аз да споря? Рони се обади:

— А сега ме въведи в нещата. Какво откри?

— Откъде знаеш, че съм открила нещо? — попитах.

— Защото когато влезе, изглеждаше така, сякаш са ти потънали гемиите.

— Страхотно. А аз си мислех, че се прикривам добре!

Детективката ме потупа по рамото:

— Не се безпокой. Просто те познавам твърде добре, това е!

Кимнах, приемайки обяснението, каквото си е дрънканици за успокоение. Но все пак го приех. Разказах й за смъртта на Тереза. Казах й за всичко, освен за сънищата с Жан-Клод. Това запазих за себе си.

Тя подсвирна тихичко.

— По дяволите, бая заета си била! Смяташ ли, че с това се занимава човешки отряд?

— Имаш предвид ХСВ?

Тя кимна.

Поех си дъх. Издишах.

— Не знам. Ако са хора, нямам ни най-малка представа как го правят. Нужна е свръхчовешка сила, за да откъснеш глава.