Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)». Краткое содержание книги:
„Трябва да се доверя на късмета си — казваше си в този миг Сула. — Нищо не ми подсказва, че този път късметът ще ме изостави. Това е проверка на способността ми да разчитам на самия себе си, начин да покажа на целия свят — от цар Бокх и сина му, до онзи човек в Цирта, комуто по нищо не отстъпвам — какво говоря, та аз го превъзхождам във всичко, — че дори Фортуна вече не е способна да ми постави препятствие, което да не мога да прескоча. Човек никога няма да открие за какво е създаден, ако през целия си живот бяга от себе си. Не, няма да бягам. За мен има само един път — напред. Късметът е на моя страна. Аз съм си го извоювал и аз ще кажа дали ще ме съпътства или не.“
— Щом се стъмни тази вечер — обърна се той към Волукс, — двамата с теб и шепа конници, ще отидем до лагера на баща ти, царя. Моите хора ще останат тук, което означава, че дори Югурта да надуши римско присъствие, ще реши, че сме останали в Икозиум и не смеем да припарим навътре в сушата. Той трябва да мисли, че ако ще се срещаме с баща ти, то мястото на срещата е Икозиум.
— Но сега е новолуние! — опита се да възрази Волукс.
— Знам — усмихна се зловещо Сула. — Това е твоята проверка, княз Волукс. Ще ни светят само звездите, нищо друго. А ти ще ме преведеш право през лагера на Югурта.
Богуд облещи очи и задъхано възкликна:
— Но това е лудост!
В погледа на Волукс заиграха пламъчета и той доволно се засмя.
— Това се казва истинско предизвикателство.
— Съгласен ли си? — попита Сула. — Право през лагера на Югурта и нито на крачка встрани. Ще влезем, без да ни чуят и видят часовите, ще минем по вия претория, без да разбудим нито човек, нито кон, и ще излезем отново, без да ни чуят и видят часовите. Ако направиш това, княз Волукс, ще знам, че мога да ти се доверя! На теб и на баща ти.
— Съгласен съм — кимна младежът.
— И двамата сте полудели — заключи Богуд.
Сула реши да оставят Богуд в Икозиум — точно този член от мавърската царска фамилия така и не бе успял да спечели пълното му доверие. Разбира се, задържането му бе извършено по най-любезния възможен начин, което не му спести неудобството да попадне под надзора на двамина военни трибуни; и двамата бяха получили заповед от Сула нито за миг да не изпускат от поглед мавърския велможа.
Волукс се погрижи да му се дадат четирите най-хубави — разбирай и най-добре обяздени коня в града, но Сула, който все още не вярваше в невероятните качества на мулетата и този път ги предпочете. Не забрави да вземе и шапката си. Отрядът, който трябваше да се промъкне до лагера на цар Бокх, беше сведен само до петима души: Сула, Волукс и още трима мавърски велможи, които, за разлика от римлянина от малки се бяха научили да яздят неоседлани коне.
— Подрънкването на метала може да ни издаде — обясни Волукс на квестора.
Сула обаче реши да не рискува и оседла мулето си, слагайки му, освен това и оглавник.
— Ако падна, ще се чуе още по-надалеч — на свой ред обясни той на спътниците си.
Петимата изчакаха да падне нощта, преди да яхнат животните и да се скрият в тайнствения мрак на безлунната нощ. Нямаше вятър, който да надигне огромните маси от прах по пътя, и африканското небе бе осветено от звездите. Онези мъглявини по небосвода, които първоначално Сула помисли за облаци, се оказваха съзвездия, които хвърляха достатъчно светлина, за да могат пътниците да виждат пред себе си. И на петимата животните бяха без подкови, така че стъпките им по каменистата пътека, която прекосяваше не една и две закътани клисури, не можеха да се чуят отдалеч.
— Ще трябва да се доверим на късмета си някое от животните да не се нарани — рече Волукс, след като конят му се спъна в камък и едва не го хвърли на земята.
— На своя късмет поне аз мога да се доверя — отбеляза самонадеяно Сула.
— Не говорете — предупреди ги един от тримата им спътници. — В такава спокойна и безветрена нощ гласовете ви се чуват на километри.
Петимата ездачи потънаха в пълно мълчание. Очите на всеки се впиваха в мрака наоколо и се опитваха да уловят и най-малката светлинка. Когато над планинския хребет насреща им проблесна оранжевото сияние на лагерни огньове, и петимата си рекоха, че в котловината отвъд се е настанил самият Югурта с войската си. А щом изкачиха хребета и погледнаха надолу, цялата котловинка заблестя пред очите им като приказен град.
Петимата се свлякоха безшумно на земята; Волукс избута Сула настрани и се залови за работа. Сула търпеливо зачака спътниците му да поставят на копитата на животните специални обувки; обикновено тези конски обувки се правеха с дървени подметки, които трябваше да предпазват от дребни камъчета нежната долна страна на копитото, където се показваше триъгълният израстък. Волуксовите „обуща“ бяха обаче с подметки от дебела плъст. „Обувките“ се връзваха с по две тънки връвчици, които се закачаха за предната им страна, прехвърляха се от задната, закачаха се на малката желязна кукичка и отново се издърпваха отпред, където се завързваха.