Избраниците

Навън небето беше безоблачно и светло, само това ме спираше да не заскимтя. Повлякох се на паркинга след Боби и закрих очи.

— Носиш ли си телефона? Заредена ли е батерията?

— Да, макар че наистина не виждам каква полза има. Мързеливия Ед или не си е ходил у дома и в този случай само си губим времето да го посещаваме пак, или не желае да разговаря с мен.

— Голям песимист си, Уорд. Дай ключовете, аз ще карам.

— Добре че имам такъв оптимист до себе си. Хайде, стига глупости.

Хвърлих му ключовете.

— Стой на място! — прозвуча заповеден глас.

Очевидно не го беше казал Боби. Спогледахме се, сетне обърнахме глави.

Зад нас стояха четирима души. Двамата бяха униформени полицаи — единият около петдесетте, стегнат и строен, другият към трийсетте, с порядъчно шкембе. От едната страна стоеше мъж с дълго палто. По-близо до нас бе застанала стройна жена в елегантен костюм. От четиримата тя имаше най-заплашителен вид.

— Ръцете върху капака — нареди тя.

Боби се усмихна злобно:

— Това някаква шега ли е?

— Слагай ръце върху капака, веднага — изръмжа по-младият полицай.

Премести ръка към кобура си, явно нетърпелив да използва пистолета. Или поне да го покаже.

— Кой от вас е Уорд Хопкинс? — попита жената.

— И двамата — изстрелях. — Клонирани сме — поясних.

Младият полицай рязко пристъпи към нас. Вдигнах ръка на нивото на гърдите си и той опря своите в дланта ми.

— Спокойно — предупреди жената.

Полицаят не каза нищо, но спря и продължи да ме гледа страшно.

— Добре — рекох, без да свалям ръка. — Да не се караме. Вие сте от местната полиция, предполагам.

— Точно така — отвърна жената, като извади картата си. — Тези двамата са от полицията, а аз съм федерален агент. Затова мирувайте и да ви видя ръцете върху колата.

— Не става — възрази решително Боби. — Знаеш ли защо? Аз съм от Управлението.

Жената примигна удивено:

— От ЦРУ?

— Точно така, госпожо — отвърна той с престорена учтивост. — Остава да дойде и някой от флота и можем да спретнем парад.

Последва неловко мълчание. Младият полицай се обърна към колегата си, който, вдигнал вежди, наблюдаваше жената. Вече не изглеждаха толкова самоуверени, както преди няколко секунди. Мъжът с палтото поклати глава.

Реших да сваля ръката си и казах:

— Той е от ЦРУ, а аз не. Обикновен гражданин съм. Казвам се Уорд Хопкинс. Защо съм ви притрябвал?

— Чакай малко — намеси се Боби; кимна към младия полицай: — Я се мръдни назад, стрелецо.

— Майната ти — изръмжа полицаят.

Жената не сваляше поглед от мен.

— Трябвате ни заради едно търсене в Интернет — обясни. — С кодова дума „Праведника“. Проследихме го до вашия компютър в този хотел. И ние търсим човек, който се подвизава под това прозвище.

— Не мен лично?