Электронная книга - «Избраниците». Краткое содержание книги:
Нишките са две - непрокопсаник с неясно занятие след напускането на ЦРУ, прясно загубил родителите си в катастрофа, и полицай, загърбил/загубил всичко след като сериен убиец отвлича дъщеря му. Подкрепяни от приятели (агент на ЦРУ и агентка на ФБР), те провеждат разследвания, които се събират в една точка: сериен убиец с прозвище Праведника и затворен комплекс в планините на Монтана с името Избраните. А зад това стои богата, влиятелна и анонимна организация от социопати, които убиват двукрак дивеч на спокойствие. Дори си имат основаваща се антропология и история собствена философия, възприемаща ги като единствените свободни човешки същества, опитващи се да върнат расата ни към корените си - ловуване и събирачество, за да ни освободят от вирусната инфекция, принуждаваща ни да водим уседнал живот в групи. За целта се организират терористични актове, провокира се насилие между противостоящи групи, вербуват се масови убийци.
— Какво отношение към останалите хора! Ти май вече си готов да се присъединиш към прочистването. — Боби се потърка по носа. — Уорд, това може да е просто някой куку.
— Глупости! До тази страница стигнахме през букмарк от компютъра на човек, който е заснел петминутен запис с наслов „Избраниците“. Този човек и съпругата му са мъртви, а също и една жена, която явно са познавали почти цял живот. Два часа след като изпратих заплаха на хората, показани на записа, къщата и хотелската ми стая бяха взривени. За Бога, дори архитектурата на „Палатите“ се вписва в картинката. Те дават милиони долари, за да живеят в пещери на ловци и събирачи.
Боби разпери ръце:
— Добре. Разбрах те. И какво от това?
— Ние открихме тази страница. Какво да правим отсега нататък? Няма връзки, няма имейл, нищо. За какво ще е всичко това, ако не да води нанякъде?
Боби обърна лаптопа към себе си и натисна комбинация от клавиши. На екрана се показа закодираното съдържание на страницата в html-формат — компютърния език, позволяващ отварянето й на всеки компютър под всякаква операционна система.
Той започна бавно да преглежда текста.
По едно време спря.
— Я чакай.
Отново прехвърли документа в текстов формат и погледна последния му пасаж.
— Добре — рече и кимна. — Не е много, но все пак открих нещо. — Посочи екрана. — Виждаш ли нещо тук? Под текста?
— Не. Защо?
— Защото там има нещо. Една дума, но буквите са със същия цвят като фона на страницата. Виждат се само когато превключиш на програмен език.
— Наистина е интересно. Каква е думата?
Той отново обърна текста на html-формат и ми показа един къс ред накрая. Между командите на компютърен език бе изписано:
<font color="#339966" >Праведника </font>
— Праведника. Кой, по дяволите, е този?
Трета част
Историята е по петите ни, следва ни като сянка, неумолима като смъртта.
Марк Оже, „Несъществуващи места. Увод в антропологията на свръхсъвремието“
22.
Сара не си спомняше кога го беше чула за пръв път. Преди един или два дни може би. Подозираше, че е дошъл предишната нощ и е изчезнал отново, преди тя да го усети. Чудеше се дали не е почувствала присъствието му и през деня, но тогава умът й беше по-бистър и тя успя да се убеди, че само си въобразява. Късно следобед го чу над себе си и се замисли, че щом идва по светло, нещата сигурно ще се влошат още.
Откаченият я беше посетил два часа преди това. Бе говорил доста дълго. Просто говореше, говореше и пак говореше. Първо за събирачеството. После за чумата. След това за някакво място в Италия, наречено Кастенедоло, чието име навяваше мисли за ваканция, разхладителни напитки и храна, като спагети, наденица, пържоли, калмари или супа, но очевидно нямаше нищо общо с тях. На това място били открили някакъв стар скелет и гробът му бил изграден от пластоцен или плиоцен и бил поне на два милиона години, та какво мислела тя за това?
Сара не мислеше нищо. Опитваше да се съсредоточи върху думите на мъжа, но през последните няколко дни се чувстваше прекалено зле. Беше се отказала да моли за храна, а и вече не изпитваше глад. Просто, когато мъжът замълчеше за по-дълго време, сякаш очаква някаква реплика от нея, изръмжаваше утвърдително. По принцип смяташе, че методите му за обучение — ако това бе целта му — са доста ефикасни. Даскалите й със сигурност можеха да се поучат от него. Половината й приятели гледаха на училището като на нещо средно между клуб и увеселително заведение. Ако някой ги закове в кухини под дюшемето и им говори без прекъсване, сигурно щяха да си вземат бележка. Така може би целият испански речник щеше да им влезе в главите. Не беше зле майка й да предложи този метод за обучение на следващата родителска среща. От време на време обаче учениците трябваше да получават нещо за ядене, иначе губеха способност да се съсредоточат.
По едно време тя се разкашля и той замълча и търпеливо я изчака да спре. После отново заговори. Този път разправяше за Стоунхендж и тя се заслуша внимателно за известно време, защото Стоунхендж беше в Англия, а тя харесваше Англия. Англия бе хубава и имаше готини състави. Той обаче се впусна в пространни обяснения, че Стоунхендж бил само отчасти обсерватория, а иначе представлявал карта на човешкия геном, и тя престана да го слуша.
