Избраниците
- Автор: Смит Майкл Маршалл
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Избраниците». Краткое содержание книги:
Както и да е.
С Боби вървяхме един след друг покрай малкия поток. На двайсетина метра навътре гората ставаше доста гъста.
След известно време стигнахме друг поток, със стръмни брегове. Спрях и се огледах. Районът не ми беше познат. Боби замърмори недоволно:
— И се бъхтим само защото старецът мислел да си прави колиба в гората. И то преди… двайсет години.
— Можеш да се връщаш, ако не искаш да дойдеш.
— Без опитния си водач?
След като се огледах още веднъж, разбрах как се е променила растителността. Едно от дърветата, които бях използвал като ориентири, беше паднало. Доста отдавна, ако се съди по вида му. Беше покрито с мъх и изгнило. Ориентирах се и навлязох в дерето.
Склоновете му бяха стръмни и хлъзгави, налагаше се да внимаваме много.
Когато стигнахме дъното му, завих наляво и се заизкачвах покрай потока.
— Почти стигнахме — уверих Боби и посочих напред. След стотина метра дерето завиваше рязко надясно. — Мисля, че е след този завой.
Боби мълчеше, предположих, че също като мен приключението го е развълнувало.
Горите са от онези места, които забравяме за известно време, докато не се наложи да ги преоткрием през очите на децата си — също като сладоледа, автомобилчетата — играчки, и катеричките. Замислих се дали това не е сред причините, поради които обичах да спя на хотел. Техните коридори са като просеки сред дърветата, баровете и ресторантите им напомнят на полянки за пикник. Нещо като изкуствени гори.
Манифестът на Праведника се беше запечатал в мозъка ми по трайно, отколкото осъзнавах.
— Някой ни наблюдава — каза Боби.
— Къде?
— Не знам. — Той огледа склоновете над нас. — Отнякъде обаче ни гледат.
— Не виждам никого — отбелязах, като продължавах да се взирам напред. — Но ти вярвам. Какво ще правим?
— Ще продължим да вървим. Ако е той, или ще офейка, или ще изчака, докато се чуди дали да се покаже. Ако се издаде по някакъв начин, ще го подгоня.
Извървяхме последните сто метра в мълчание, едва устоявахме на изкушението да се огледаме. След завоя дерето ставаше по-стръмно, наложи се да пропълзим последните няколко метра на четири крака.
И сетне то изведнъж изникна пред нас, Изгубеното езеро.
Дълго стотина и широко около шейсет метра, със стръмни брегове, но и с два малки тинести плажа. По средата плуваха патици, над плитчините бяха надвиснали дървета.
Спрях и се вгледах във водата. Повърхността й бе огледална и ми се стори, че виждам лицето си като петнайсетгодишен в нея.
— Знаеш ли къде е колибата? — попита Боби.
— Знам само, че мислеше да си прави. Споменавал го е два или три пъти. Не за да ловува. Просто искаше да има къде да се усамоти. Ед беше единак.
— А може би и извратен.
Поклатих глава:
— Не. Никой не би дошъл тук с гаджето си. През нощта става страшничко.
Огледах се. Боби посочи към западния край на езерото, където растителността изглеждаше по-гъста:
— Ако бях на негово място, щях да си направя бараката там. По-скрито е.
Погледнах в посоката, в която сочеше. Може и да си внушавах, но по средата растителността изглеждаше по-гъста, сякаш имаше натрупани от някого клони.
В този момент се чу първият гърмеж Боби ме дръпна и се затича. На няколко метра над нас изсвистя друг куршум. Когато се скрихме сред дърветата, аз се огледах, за да установя откъде се стреля.
— Какво му става на този човек?
— Чакай — извиках. — Гледай там.
Посочих към гъсталака. От храстите се показваше нечия глава — главата на старец. И гърмежите изобщо не идваха от неговата посока.
— По дяволите! — изръмжа Боби.
Вече бе извадил пистолета. Двама мъже с камуфлажни дрехи тичаха покрай езерото. Трети, с дънково облекло, се приближаваше от другата страна.