Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
Хълцащата гора беше пълна с неразгадани тайни. Денем по пътя на юг се точеха обози с обогатена руда, а нощем пътят беше пуст, защото малцина смелчаци се решаваха да минат по него при звездна светлина. Говореше се, че нощем от Дървото-баща се обаждала птицата Сиу, която никой не беше виждал и не можеше да види, защото беше необикновена птица. Говореше се, че големите космати паяци скачали от клоните върху шиите на конете и мигновено им прегризвали жилите, задавяйки се с кръв. Говореше се, че из гората скитал огромният древен звяр Пех, покрит с люспи, който дава потомство веднъж на дванадесет години и влачи подире си дванадесет опашки, от които блика отровна пот. А някой бил видял как посред бял ден пресякъл пътя прокълнатият от свети Мика глиган Ъ — едно свирепо животно, неуязвимо за желязо, но лесно пробивано с кост.
Тук можеше да се срещне и роб беглец със смолесто клеймо между плещите, мълчалив и безпощаден като косматия паяк кръвопиец. И прегърбен до земята магьосник, който събира тайни гъби за магьосническите си отвари, с които може да стане невидим, да се превърне в някое животно или да си направи втора сянка. Скитаха нощем край пътя и момчетата на Вага Колелото, и бегълци от сребърните рудници с черни длани и бели, прозрачни лица. Знахарите се събираха тук за своите нощни бдения, а буйните ловци на барон Пампа печаха по редките поляни крадени волове, набучени цели на шишове.
А почти в средата на гората, наоколо една миля от пътя, под грамадно, изсъхнало от старост дърво, се намираше схлупена колиба от грамадни греди, заобиколена със стена от дебели колове. Тя си стоеше тук от незапомнени времена, вратата й беше винаги затворена, а пред полуизгнилото преддверие стърчаха разкривени идоли, изрязани от цели дънери. Тази колиба беше едва ли не най-опасното място в Хълцащата гора. Говореше се, че тъкмо тук веднъж на дванадесет години идвал древният Пех, за да роди потомъка си, и пак тук, пъхвайки се под колибата, той издъхвал, така че мазето под колибата било пълно с черна отрова. А когато отровата потечала навън, щял да настъпи краят на всичко. Говореше се, че в бурни нощи идолите сами се откопавали от земята, излизали на пътя и давали знаци. Говореше се също така, че понякога от мъртвите прозорци пламвала нечовешка светлина, чували се звуци и димът от комина се издигал като стълб чак до небето.
Наскоро непиещият селски идиот Ирма Куката от махала Благовонно (или просто казано — Смърдан) от глупост една вечер се залутал към колибата и надникнал през прозореца. В къщи се върнал напълно побъркан, а като се поокопитил малко, разказал, че в колибата светела ярка светлина и край грубата маса седял с крака на скамейката човек и пиел от бъчва, която държал с една ръка. Лицето на човека стигало чак до пояса и цялото било на петна. Ясно е, че това е бил самият свети Мика, преди да приеме вярата, многоженец, пияница и богохулник. Човек можел да го гледа само като надвие страха си. От прозорчето лъхал приятен упоителен мирис и по околните дървета се движели сенки. От цялата околност идвали хора да слушат разказа на смахнатия. Но всичко свършило с пристигането на щурмоваците, които му вързали ръцете отзад и го откарали в град Арканар. Въпреки това хората не престанаха да говорят за колибата и вече я наричаха не другояче, а Пияната бърлога.
След като се промъкна през гъсталаците от гигантска папрат, Румата слезе от коня пред вратата на Пияната бърлога и завърза поводите за един от идолите. В колибата светеше, вратата беше отворена и висеше на една панта. Отец Кабани седеше на масата в пълна апатия. В стаята силно миришеше на спирт, на масата между оглозганите кости и парчета варена ряпа стърчеше огромна пръстена чаша.
— Добър вечер, отец Кабани — каза Румата, като прекрачваше прага.
— Поздравявам ви — обади се отец Кабани с прегракнал като боен рог глас.
Шпорите на Румата издрънчаха, той приближи до масата, хвърли на скамейката ръкавиците си и отново погледна отец Кабани. Отец Кабани седеше неподвижно, подпрял подпухналото си лице с ръце. Косматите му прошарени вежди висяха над бузите като суха трева над урва. От ноздрите на покрития с едри пори нос при всяко издишване със свирене излиташе въздух, пропит с алкохол.