Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
… Когато се връщаха, вече се здрачаваше. Момчетата гребяха, а Анка седеше на кормилото. Над черната гора се издигаше червената луна и жабите яростно крякаха.
— Всичко беше замислено така хубаво — тъжно каза Анка. — Е, какви сте…
Момчетата не отговориха. После Пашка тихичко попита:
— Тошка, ами какво имаше там, зад знака?
— Разрушен мост — отвърна Антон. — И скелет на фашист, прикован с вериги за картечницата. — Помисли малко и добави: — Картечницата цялата се беше забила в земята…
— М-да… — каза Пашка. — Случва се. А пък аз помогнах на един да поправи колата си.
Първа глава
Когато Румата отмина гроба на свети Мика — седми поред и последен на това шосе, беше вече съвсем тъмно. Прехваленият хамахарски жребец, който беше спечелил на карти от дон Тамео, излезе същински боклук. Плувна в пот, подби си краката и се движеше с отвратителен клатушкащ се тръс. Румата го блъскаше с колена в хълбоците, шибаше го с ръкавица между ушите, но конят не се забързваше, само унило клатеше глава. Край пътя се редяха храсти, които приличаха на кълба застинал дим. Непоносимо бръмчаха комари. Тук-таме по мътното небе трепкаха звезди. На вълни — на вълни лъхаше слаб вятър, топъл и студен едновременно, както винаги наесен в тази крайморска страна, където вечерите бяха задушни, прашни и малко студени.
Румата се загърна хубаво с плаща и пусна юздите. Нямаше смисъл да бърза. До полунощ имаше цял час, а Хълцащата гора вече се показваше на хоризонта като черна назъбена ивица. От двете страни се простираха изорани ниви, блещукаха под звездите блата, които воняха на гнилоч, тъмнееха се могили и изгнили дървени крепости от времето на Нахлуването. Далече вляво пламваше и гаснеше мрачно сияние, сигурно гореше някое село, едно от безбройните и еднообразни Лешоядки, Бесилковци, Грабежниковци, преименувани неотдавна с кралски указ в Желано, Благодатно и Ангелско. Тази страна се простираше на стотици мили — от Протока до Сайвата на Хълцащата гора, — покрита с облаци от комари, набраздена на долища, удавена в блата, боледуваща от треска, мор и смрадлива хрема.
На един завой от храстите се отдели тъмна фигура. Конят вдигна глава и уплашено се дръпна встрани. Румата хвана юздите, позапретна по навик дантелата на десния ръкав и сложи ръка върху дръжката ка меча. Взря се. Човекът, който стоеше край пътя, свали шапка.
— Добър вечер, благородни дон — тихо каза той. — Моля да ме извините.
Румата се заслуша и попита:
— Какво има?
Безшумни засади не съществуваха. Скърцането на тетивата издаваше разбойниците, сивите щурмоваци неудържимо се оригваха от изпитата бира, баронските войскари лакомо сумтяха и дрънчаха с железните си оръжия, а монасите, ловци на роби, шумно се чешеха. Но в храстите беше тихо. Човекът явно не беше помагач на разбойници. Пък и не приличаше на помагач, беше нисък, пълен гражданин с евтин плащ.
— Ще ми позволите ли да тичам край вас? — каза той, като се кланяше.
— Тичай — каза Румата, като подръпна юздите. — Можеш да се хванеш за стремето.
Гражданинът тръпна редом с него. Той държеше шапката си, в ръка и на темето му лъщеше доста голяма плешивина. Търговец е, помисли си Румата. Сигурно обикаля бароните и търговците на едро и закупува лен или кълчища. Смел търговец обаче… А пък може и да не е търговец. Може би е книжник. Беглец. Прокуден. Сега нощем по пътищата ги има много такива, повече от търговците… А пък може да е и шпионин.
— Кой си ти и откъде идваш? — попита Румата.
— Казвам се Киун — тъжно каза гражданинът. — Идвам от Арканар.
— Бягаш от Арканар — каза Румата, като се наведе.
— Бягам — тъжно се съгласи гражданинът. Някакъв чудак е, помисли си Румата. Или все пак е шпионин? Трябва да проверя… Ами за какво всъщност е необходимо? Кому е притрябвало? Какъв съм аз, че да го проверявам? Дори не желая да го проверявам. Защо пък просто да не му повярвам? Върви си гражданинът, личи си, че е книжник, бяга, спасява живота си… Чувствува се самотен, страх го е, слаб е, търси закрила… И случайно среща един аристократ. Аристократите поради глупост и високомерие от политика не разбират, но имат дълги мечове и не обичат сивите. Защо пък гражданинът Киун да не намери безкористна защита от един глупав и надут аристократ! И край. Няма да го проверявам. Няма за какво да го проверявам. Ще си договорим, ще си убием времето и ще се разделим като приятели…
— Киун… — рече той. — Познавах един Киун. Търговец на билки и алхимик от Тенекеджийската улица. Да не си негов роднина?