Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Аз сам го измислих! — каза той изведнъж, като с усилие вдигна дясната вежда и погледна Румата с мътното си око. — Сам! Защо?… — Той измъкна изпод бузата дясната си ръка и започна да върти косматия си пръст. — И все пак не съм виновен… Хем го измислих… и хем не съм виновен, а?!… Така е — не съм виновен… И изобщо ние не измисляме, а дявол знае какво…
Румата разкопча колана си и измъкна презглава презрамките с мечовете.
— Хайде, хайде! — каза той.
— Сандък! — кресна отец Кабани и задълго замълча, като правеше странни движения с бузите си.
Румата, без да сваля поглед от него, прехвърли през пейката краката си, обути във високи прашни кавалерийски ботуши, седна и сложи мечовете до себе си.
— Сандък… — повтори отец Кабани с отпаднал глас. — Приказваме си, че измисляме. Всъщност всичко много отдавна е измислено. Някой много отдавна всичко е измислил, сложил е всичко в сандък, превъртял на капака дупка и си отишъл… Отишъл да спи… Тогава какво? Идва отец Кабани, затваря очи, пъха ръка в дупката. — Отец Кабани погледна ръката си. — Хо-оп! Измислил. Аз, казва, съм измислил това… А който не вярва, той е глупак… Пъхам ръката — хоп! Какво? Бодлива тел. За какво? Да си ограждам обора от вълци… Юнак! Пъхам ръката — хоп! Какво? Хитро нещо — нарича се машинка за мелене на месо. За какво? Екстра кайма… Юнак! Пъхам ръка — хоп! Какво? Горяща вода… За какво? Да си разпалвам суровите дърва… А?
Отец Кабани млъкна и започна да се навежда напред, сякаш някой го беше хванал за врата и го натискаше. Румата взе чашата, надникна в нея, после изля няколко капки върху опакото на ръката си. Капките бяха лилави и миришеха на фузелово масло. Румата грижливо избърса ръката си с дантелена кърпичка. Върху кърпичката останаха мазни петна. Рошавата глава на отец Кабани се допря до масата и веднага се дръпна.
— Който е сложил всичко в сандъка, той е знаел за кого е измислено… Бодлива тел срещу вълци?! Аз, глупакът, казвам — срещу вълци… Рудниците, рудниците трябва да се заградят с тази бодлива тел… За да не бягат от рудниците престъпниците. А аз не искам. Аз самият съм престъпник. А мене питали ли са ме? Питали са ме! Бодлива тел, викат. Срещу вълци, викат… Добре, юнак, викат. Ще заградим рудниците… Самият дон Реба ги загради. И мелачката ми задигна. Юнак, вика! Пипе имаш, вика!… И сега значи във Веселата кула екстра кайма прави… Екстра работи, вика…
Зная, мислеше си Румата. Всичко зная. И как си викал в кабинета на дон Реба, и как си пълзял в краката му, как си го молил: „Върни ми я, не ми я вземай!“ Но късно. Завъртя се твоята мелачка…
Отец Кабани грабна чашата и залепи до нея косматата си муцуна. Той гълташе отровната смес и ръмжеше като глигана Ъ. След това бутна чашата на масата и взе да дъвче парче ряпа. По бузите му пълзяха сълзи.
— Горяща вода! — обяви той най-после с пресипнал глас. — За разпалване на огньове и правене на весели фокуси. Но каква горяща вода е, щом може да се пие? Ако я смесиш с бирата, цена няма да има. Не я давам. Сам ще си я изпия… И пия. Денем пия. Нощем. Целият подпухнах. И постоянно падам. Няма да повярваш, дон Румата, одеве се приближих до огледалото и се уплаших… Гледам — пазил ме господ, — къде е отец Кабани?! Същински октопод — целият съм станал на цветни петна. Ту червен, ту син. И аз съм измислил вода за фокуси…
Отец Кабани плю на масата и размърда крак под скамейката, взе да го разритва. После изведнъж попита:
— Какъв ден сме днес?
— Утре сме Ката Праведника — каза Румата.
— Ами защо няма слънце?
— Защото е нощ.
— Пак нощ… — тъжно каза отец Кабани и заби нос в огризките.
Известно време Румата го гледа, като си свиркаше през зъби. После стана от масата и отиде в килера. В килера между купчината ряпа и купчината талаш блещукаха стъклените тръбички на тромавия спиртоварен апарат на отец Кабани — чудно творение на инженер по рождение, химик по инстинкт и майстор стъклар. Румата обиколи два пъти „адската машина“, след това напипа в тъмнината един лост и няколко пъти замахна и удари, където му падне. В килера се разнесе дрънчене, звънтене, бълбукане. В носа го удари отвратителна миризма на прокиснало джибре.
Счупеното стъкло захруска под ботушите. Румата отиде в отсрещния ъгъл и запали електрическото фенерче. Там под камара вехтории в солидна силикатна каса се намираше миниатюрен походен синтезатор „Мидас“. Румата разхвърля вехториите, набра на диска комбинация от цифри и вдигна капака на касата. Дори на бялата електрическа светлина сред разхвърляния боклук синтезаторът изглеждаше странно. Румата хвърли в приемния отвор няколко лопати стърготини и синтезаторът тихичко запя, като автоматично включи индикаторното табло. С върха на ботуша бутна до изходния улей една ръждясала кофа. И веднага с тънък звън върху смачканото тенекиено дъно се посипаха жълтите колелца с аристократическия профил на Пиц Шести, крал на Арканар.