Планетата в края на времето
- Автор: Пол Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата в края на времето». Краткое содержание книги:
Каква трагедия, че Уон-Ту не беше очаквал присъствието на онези странни материални същества! Това означаваше, че самото копие трябва да вземе решение какво да прави с тях. А копието все пак не беше много умно.
Глава 16
Да имаш нов живот дори на ледения и изтощен от глад Нюманхоум през 432 година беше просто чудесно… или трябваше да бъде чудесно. Някои неща наистина липсваха.
На Виктор най-много му липсваше Реза — бяха ги разделили. Той си мислеше за всичките неща, за които би желал да говори с нея. Водеше въображаеми разговори, които представляваха главно оплаквания от храната, жилището, но най-вече от работата, която му бяха възложили да върши. (Дори не му мина през ума да ѝ каже, че я обича.) Беше почти като истински разговор, защото му беше лесно да си представи отговорите ѝ:
„Престани да се оплакваш. Ние бяхме мъртви. Всичко след това е един голям плюс.“
И когато ѝ посочи, че всъщност не са били мъртви, а само замразени:
„За мен това е смърт. Мъртъв за четиристотин години. Запомни го, Вик. Може би по-късно нещата ще се подобрят. Може би ще имаме собствена стая.“
— Може би дори ще ме махнат от тази работа с фекалиите — промърмори злобно под нос Виктор, — но не мога да се обзаложа кога.
Но в действителност не беше така добре, както би бил един истински разговор с Реза, и освен това мислите му бяха отпреди четиристотин години. Въпреки че бяха нюманхоумски години — независимо как се пресмятат, това бяха две земни столетия. Половин дузина човешки поколения — няколко човешки живота. С изключение на самата Реза всички, които някога беше познавал, отдавна бяха мъртви, превърнали се в прах и забравени. Той никога нямаше да се върне при приятели, защото всичките му приятели бяха мъртви — онези, които беше обичал, онези, които биха му липсвали, дори онези, без които можеше да мине — като Джейк Ланди например, сега бяха пепел. Нямаше значение кой: всичките отсъстваха. Всяка връзка, която бе имал някога, беше изгубена. Всеки разговор, който някога бе възнамерявал да проведе, щеше да остане непроведен. Всички, с които бе имал каквато и да било връзка, бяха история.
Той никога нямаше да може да се върне при тях — най-малко от всички при семейството си.
Тази мисъл беше по-лоша от всичко. От нея той изпитваше остра болка, която го караше да се мръщи. (Другите работещи с него с фекалиите го огледаха любопитно.) Той никога нямаше да види отново Джен, Шан или Таня. Или малката Куин. Те бяха пораснали и остарели, и умрели преди стотици години. Бяха си отишли и никъде във Вселената нямаше човек, който да попълни празнотата от тяхната загуба.
Да е жив, когато всички, които бяха важни за него, бяха мъртви, не беше по-различно от това самият той да е мъртъв.
С цялото това бреме неудобствата на сегашното му съществуване би трябвало да изглеждат доста тривиални. Не беше обаче така.
Виктор знаеше, разбира се, че не е облагодетелстван, особено при такъв труден живот. Наистина сега животът на всички беше труден. Животът на никого не беше лесен. Нюманхоум беше изцяло покрит с лед; две хиляди оцелели хора се бореха за мизерно съществувание в тунели под земята; животът на всеки беше борба и безнадежден копнеж за нещо по-добро.
Но онези хора не ги бяха размразили, за да им направят слуга. Двата непланирани и нежелани нови търтея получиха най-лошото жилище, най-лошата храна — и което беше по-лошо от всичко — най-лошата работа.
В други времена би било различно — защото те бяха наистина особени!
Да, това наистина не беше справедливо. Те трябваше да са знаменитости. Когато първите европейски морски изследователи бяха водили диваци в страните си, за да ги показват на короновани глави и дилетанти в науката — хавайци, бушмени и индианци от брега на Вирджиния — обърканите туземци поне бяха имали удоволствието да са център на внимание. Всички се трупали да ги видят.
Този живот за тях не е бил никакво удоволствие, разбира се. Диваците трябвало да свикнат да ги бият и блъскат, да ги оглеждат и да ги разпитват. И нямали повече уединение от това на животните в зоологическата градина. А после, ако имали късмет, месеци или години по-късно, тъпкани с храни, от които се разболявали, и усвоили пороците на цивилизацията, най-големите щастливци от тях, ако дотогава не умирали от туберкулоза или шарка — тогава им се разрешавало да се завърнат в далечните си домове.