Планетата в края на времето
- Автор: Пол Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата в края на времето». Краткое содержание книги:
Уон-Ту знаеше, че тогава няма да остане нищо, на което да живее, освен ядрото. Нищожно малко бяло джудже, не по-голямо от обикновена твърда планета като Земята — прекадено тясна, за да бъде подходящ дом за някой като Уон-Ту.
Поради тази причина той също вече беше на тясно. Не се решаваше да рискува никоя част от своето ценно аз в тъничките външни периферии. Беше затворен в останалите обитаеми части на своята звезда и най-лошо от всичко бе, че беше сляп. Сляп най-малкото за фотони; той все още можеше да детектира неутрони и тахиони, и някои други частички, защото те доста лесно преминаваха през външните обвивки и достигаха до него. Но светлината не можеше, пито някоя друга част от електромагнитния спектър, и неговите деликатни външни „очи“ отдавна се бяха подули и разпрашили от издуването на звездата.
Уон-Ту се изплаши и се прибра раздразнен в своя дом, който се беше превърнал в затвор, като оставяше без внимание всяко пристигащо повикване. Всяко едно всъщност беше неприятност, ако не дори и капан.
После по АРП-двойката отново го извика един глас и този път не свърши само с неговото име.
— Уон-Ту — каза гласът, — говори Мром. Сигурен съм, че си жив. Искам да ти предложа сделка.
Уон-Ту зачака несигурен и разтревожен. Да го търси Мром? След цяла вечност мълчание!
Изкушението да отговори беше голямо. Беше му омръзнало да е самотен и затворен; и сигурно беше възможно, най-малкото само възможно, намеренията на Мром да са приятелски.
Беше възможно обаче и да не бяха. Уон-Ту не отговори.
Гласът прозвуча отново.
— Уон-Ту, обади се. Обектът, който Хейг-тик е унищожил, не си бил ти, нали? Ти не би допуснал да те хванат по такъв начин, сигурен съм.
Уон-Ту мислеше гневно. Значи Хейг-тик е бил убиецът! Или Мром се опитваше да го накара да мисли, че той е невинен?
Мром въздъхна.
— Уон-Ту, това, което правиш, е глупаво. Всички други са мъртви или се крият. Аз мисля, че ако не друг, то Пукети просто се крие, но това води до същия резултат… точно сега той няма да се осмели да направи нищо, защото тогава ти или аз бихме могли да го намерим. Не мисля, че има някой друг. Ще ми отговориш ли?
Уон-Ту си наложи да мълчи. Всичките му сетива бяха нащрек; той се опитваше да декодира скритите намерения на Мром — ако наистина бяха скрити. А може би казваше истината?
Мром обезсърчено каза:
— Добре, Уон-Ту, няма да настоявам да разговаряш е мен. Нека само ти кажа онова, което искам да знаеш. Ще напусна тази галактика. Става много неприятна. Рано или късно Хейг-тик отново ще дойде и отново ще се опита да убие всички други… ако някой от нас е останал жив. Така че аз заминавам. И онова, което искам да ти кажа, Уон Ту, е… моля те, нека да замина.
Уон-Ту изслуша всичко с нарастващо удоволствие и дори със зараждане на надежда. Ако бе вярно, че Мром напуска тази изчерпана галактика (това звучеше като добра идея, въпреки че идваше от Мром) и че Хейг-тик се е скрил в бърлогата си и бездейства поне засега, и че всички други са или мъртви, или крайно глупави…
— Ще си опитам късмета, Уон-Ту — съобщи Мром. — Дори ако не ми отговориш, аз заминавам. Никога няма да те безпокоя отново. Но моля те, Уон-Ту, запомни! Аз съм част от теб. Ти ме направи! Моля те, бъди добър…
Уон-Ту отдавна беше престанал да слуша глупавото бърборене на Мром. Видя възможност да избяга — а това означаваше, че трябва да действа сега.
И така Уон-Ту остави още една галактика зад гърба си. Този път целта му беше много по-далеч. Дори като система от тахиони, пътуващи многократно по-бързо от светлината, щеше да му отнеме много време, докато стигне до нея.
Но това нямаше значение; той беше излетял.
Докато Уон-Ту пътуваше, мислите му бяха замъглени и неясни. Той нямаше отново да стане същия, докато не достигнеше нова галактика, не избереше подходяща звезда и не използваше нейните енергии, за да възстанови пълното си величие. Но по своя облачен път беше доста щастлив.
Вярно, беше много лошо, че веднага щом напусна убежището на своята звезда, трябваше да унищожи бедния доверчив Мром, но Уон-Ту не можеше да рискува, нали? Това обаче означаваше да бъде самотен дълго време — най-малкото докато не се увери, че никое от бъдещите му копия, които може би щеше да направи, за да има компания, никога няма да го застраши.
А на безброй хиляди светлинни години, пътуващо много по-бързо от Уон-Ту и в напълно друга посока, копието на Небо най-после загуби надежда да получи инструкции от господаря си.