Планетата в края на времето
- Автор: Пол Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Стоянов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планетата в края на времето». Краткое содержание книги:
Глава 15
Както се оказа, времето преди Уон-Ту отново да се почувства в безопасност беше наистина много дълго. Ужасно дълго, като се вземе предвид, че Уон-Ту не се реши да говори с никого.
Не че изгаряше от желание за разговор. Той беше почти отчаян. Толкова отчаян, че на два пъти се раздели на части за удобство да говори сам със себе си. Не беше удовлетворително, но продължи да се преструва, че ехото, което чува, е наистина интелигентен разговор — докато не си помисли, че това го прави почти глупав. Той спря да си говори. Дотогава обаче беше опитал почти всичко. Дори беше започнал да желае да може да говори поне с най-безопасното, глупаво материално копие Файв. Но това отдавна бе престанало да е възможно. Причината не беше в разстоянието. За двойките Айнщайн-Розен-Подолски разстоянието беше без значение. Причината бяха релативистичните ефекти от скоростта, с която се движеше копието. При скорост на движение толкова близка до c двойката вече не беше същата. Дори ако двойките АРП работеха нормално, разговорът щеше да е безнадежден, защото влизаше в сила разширяването — един миг за копието се проточваше в отегчително хилядолетие за Уон-Ту и останалата част от Вселената, — но този проблем не възникна, защото двойките АРП вече въобще не действаха и това тури край на всичко. Уон-Ту дори не очакваше отново да чуе за това копие.
После възникнаха друг вид проблеми.
Той забеляза, че ядрото на звездата му се пълни с пепел.
Това го разтревожи. Естествено не беше точно „пепел“ в смисъл на окислен остатък от химическо изгаряне; беше течна каша от хелиеви йони, останала от сливането на водородните атомни ядра. Той малко съжаляваше, че от множеството звезди беше избрал такава малко по-голяма от нормата. Да, когато звездата, на която живееш, е голяма, има много енергия за игра, но няма дълъг живот.
Все пак кой би могъл да предположи, че ще бъде принуден да остане на нея като затворник, страхуващ се да я напусне?
От време на време чуваше по комуникационната система Айнщайн-Розен-Подолски да го викат.
Уон-Ту дълго време не отговаря. Беше твърде подозрителен. Беше убеден, че всяко повикване почти сигурно е трик, че просто някой от неговите противници се опитва да разбере дали наистина е мъртъв.
Той съвсем не беше щастлив. За първи път през живота си започна да се чувства попаднал в капан. Възхитителният му звезден дом беше се превърнал в затвор, килията е всеки изминат ден ставаше по-малко комфортна.
Домът му не ставаше по-малък. Съвсем не. Всъщност звездата навлизаше във фазата на червен гигант. Тя беше преминала по-голяма част от младенческия си живот, превръщайки водорода в хелий, сега централното ядро беше изцяло от хелиева пепел, която не върши нищо, но стои там и очаква деня, когато ще може да се синтезира в по висши елементи.
Междувременно останалият водород беше в дебела плътна обвивка около хелиевото ядро. Той изгаряше все по-бързо, произвеждаше все повече топлина и оказваше все по-силен натиск върху обвивката от по-редки газове, които го заобикаляха; и обвивката се издуваше.
Уон-Ту никога не беше стоял в звезда, след като тя е завършила главния си цикъл. Не му харесваше.
Разбира се, физическата му безопасност не беше застрашена. Във всеки случай не много — не толкова, колкото в един рискован прибързан полет към друг дом. Но под натиска на вътрешната обвивка от изгарящ водород звездата много се беше издула. Ако имаше планети, като Слънцето на Земята, външните ѝ краища досега щяха да са надминали орбитата на Марс. Беше класически червен гигант, издут и огромен като Бетелгейзе или Антарес, която се разпада.
Даваше ли това на Уон-Ту повече простор? Скандално — не. Масата на неговата звезда не нарасна. Нямаше повече материя да запълни този увеличен обем. Всъщност материята беше по-малко, защото тя беше започнала да се разпада на парчета. Външните сфери на звездата бяха толкова далеч от ядрото и толкова разредени — по земните стандарти всъщност много близко до вакуума, — че радиационното налягане отвътре фактически изтласкваше най-далечните газове изцяло извън звездата. Не след дълго тези външни региони напълно щяха да се отделят и да образуват безполезна обвивка от газове, наричана планетарна мъглявина.