Черният орден

Беше дребна жена, крехка, с прошарена тъмна коса до раменете. Макар да наближаваше шестдесетте, изглеждаше с десет години по-млада. Притежаваше някаква корава хубост, излъчваше самоувереност, по-впечатляваща от всеки грим. Тази сутрин обаче изглеждаше избеляла, призрак на самата себе си, сякаш живецът й се беше стопил. Кафеникавите панталони и свободната бяла риза бяха измачкани, сякаш бе спала с тях.

Камиси не знаеше какво да й каже, за да намали болката. Освен съпричастност не можеше да предложи нищо.

— Съжалявам.

Пола го погледна отново.

— Знам, че си направил всичко възможно. Чух какво дрънкат. Бяла жена умира, но не и черният мъж с нея. Някои хора тук само това чакат.

Камиси знаеше, че има предвид главния надзирател Келог. Пола и Марша неведнъж бяха кръстосвали шпаги с него. Знаеха не по-зле от всички останали за връзките му с влиятелните бели родове. В градовете апартейдът може и да беше отхвърлен, но тук, в пущинака, митът за Големия бял ловец все още беше реалност.

— Не си виновен ти за смъртта й — каза Пола, прочела нещо по лицето му.

Камиси отклони поглед. Имаше нужда от разбирането й, но обвиненията на началника бяха подклали собственото му чувство за вина. С разума си разбираше, че е направил всичко възможно да защити доктор Феърфилд. Но той се беше върнал. А тя — не. Факт.

Камиси стана. Не искаше да се натрапва повече. Беше дошъл да изкаже съболезнованията си и лично да разкаже на доктор Кейн какво е станало. И вече го беше направил.

— По-добре да тръгвам — каза той.

Пола стана и го изпрати до вратата. Но явно имаше да му зададе още един въпрос, преди да си е тръгнал.

— Какво беше според теб? — попита тя.

Камиси се обърна към нея.

— Какво я уби? — попита Пола.

Камиси отклони поглед под дневната светлина, твърде ярка, за да търпи приказки за чудовища. А и изрично му бяха забранили да обсъжда темата. Работата му можеше да зависи от това.

Сведе поглед към Пола и й каза истината.

— Не беше лъв.

— Тогава какво?

— Точно това възнамерявам да разбера.

Бутна вратата и слезе по стълбите. Малкият му ръждясал джип вече бе напечен от слънцето. Камиси се качи в нажежената кабина и потегли към дома.

За стотен път тази сутрин пред очите му се извъртя ужасът от предния ден. Ловните крясъци на укуфа бяха толкова живи в спомените му, че почти заглушиха рева на двигателя. Не беше лъв. Никога нямаше да приеме, че е било лъв.

Стигна редицата бунгала, паянтови и без климатици. Наби спирачки сред облак червеникав прах пред портата към малкото дворче.

Първо щеше да си почине час-два.