Гръбнака на света

— Капитан Дюдермонт — бавно и отчетливо рече Джаркхелд, така че всички да го чуят, след което посочи варварина, — твърдите ли наистина, че този мъж е невинен?

— Нямам право да заявя подобно нещо! — проехтя ясният глас на Дюдермонт, надмогнал грозните крясъци на кръвожадната тълпа. — Не мога да определям кой е виновен и кой — не. Единственото, което мога да сторя, виждате написано пред себе си.

Джаркхелд сведе поглед към листчето в ръцете си, после го вдигна, така че множеството да го види.

— Тази бележка съдържа помилването на Уолфгар — обясни той.

За миг множеството онемя, после изригна в дивашки крясъци. И Дюдермонт, и Джаркхелд се уплашиха, че може да избухне бунт.

— Това е безумие! — озъби се магистратът.

— Както сам казахте, аз съм гостенин на града, радващ се на най-голяма почит — спокойно отвърна капитанът. — И смятам, че тази почит ми дава правото да помоля властите да помилват Уолфгар. Пак тази почит ме кара да вярвам, че ще удовлетворите желанието ми, освен ако не искате да си навлечете недоволството на онези над вас.

Сега вече всичко бе казано, направо и без следа от увъртане. Ръцете на Джаркхелд бяха вързани и двамата го знаеха отлично — Дюдермонт наистина имаше пълното право да помилва Уолфгар. Подобни бележки не бяха рядкост (и обикновено струваха прескъпо на семейството на помилвания), но досега никой не бе прибягвал до този изход по толкова драматичен начин. Не и по време на карнавала, в разгара на най-впечатляващото зрелище, което Джаркхелд бе предлагал някога на тълпата.

— Смърт за Уолфгар! — изкрещя някой и останалите подеха думите му.

В този критичен момент погледите на Дюдермонт и на Джаркхелд се насочиха към варварина.

Израженията им не означаваха нищо за изстрадалия мъж, който все още смяташе смъртта за жадувано избавление, може би единственото средство да се спаси от мъчителните спомени. После обаче варваринът погледна към Морик, разпънат така, сякаш тялото му всеки момент щеше да се разкъса, с окървавен корем и очи, вперени към новия плъх, който един от пазачите държеше в ръце. В този миг Уолфгар разбра, че няма избор, не и ако приятелството с Морик означаваше нещо за него.

— Нямах нищо общо с нападението — заяви той. — Ако искате ми вярвайте, ако не искате, ме убийте. За мен няма значение.

— Ето, магистрате — рече Дюдермонт. — Освободете го, ако обичате. Уважете правото ми като почетен гостенин на Лускан.

Джаркхелд го изгледа продължително. Неодобрението, изписано по сбръчканото му лице, бе съвсем явно, ала въпреки това той кимна на хората си и те побързаха да пуснат Уолфгар. Предпазливо и чак когато магистратът им даде знак един от тях коленичи и отключи веригата, която стягаше глезена му.