Ветровещ

Вивия се обърна да си върви. Стражът извика след нея:

— Да запушим ли дупката, сър?

— Оставете я. Сложете охрана на пост. Десет души по всяко време.

Сдържано съгласие и Вивия остави стража и тръгна към витото стълбище. Запровира се между прислугата, войниците и офицерите, които търсеха други дупки в двореца. Други места, откъдето можеха да се вмъкнат престъпниците.

Има твърде много хора, помисли си Вивия и заизкачва стълбите. Не можеше да очаква, че всички ще си държат езика зад зъбите. Един беше достатъчен. Той щеше да се раздрънка пред другаря си на волски чай в бар „Пръснатия“: „Видях марстошко зърно в хранилището!“. После неговият приятел щеше да се разприказва пред майка си, а после разказът щеше да се запредава от уста на уста, докато всички научеха за Лисиците, преди Вивия и Серафин да са готови да го съобщят. Върховният съвет щеше да каже, че това е било необмислен риск, безумен риск, и Вивия никога нямаше да заслужи майчината си корона…

— Не! — изсъска тя на себе си и взе да изкачва стъпалата по две. — Никакви угризения. Продължавай напред.

Стигна площадката на следващото ниво и скочи. Бялата глава на Стикс стърчеше над стражите, които бяха наобиколили трупа.

Вивия беше хвърлила само един поглед на тялото, но той й беше достатъчен. Мъжът приличаше досущ на трупа в градината на Линдей. Ярост наистина е бил тук и пак беше убил.

Един офицер, плешив и с баритонов глас, се изправи пред нея, поклащайки глава:

— Не е от нашите, сър.

Вивия примигна объркано.

— Какво искате да кажете?

— Мъжът не е от кралската стража — той си проби път до тялото и двамата с Вивия се надвесиха над него. — Това не е нашата униформа, сър. Трудно е да се види заради черната кръв по него, ако това е кръв — той се сви. — Но отдолу дрехите са други. А и вижте, че има само девет пръста.

Вивия се наведе напред с ръка на носа и устата. Действително пръстите бяха девет. Точно като на трупа у Линдей.

— Нима намеквате — изправи се тя, — че мъжът е част от Деветките? Мислех, че бандата отдавна се е разпаднала.

— Може би не е — офицерът сви рамене. — А може би някога е членувал в нея. Кутрето му няма как да порасне отново.

— Да — измърмори тя и сега нихарската й гневна физиономия беше съвсем истинска.

Нищо не се връзваше. Деветките бяха идвали в хранилището, пак те охраняваха оранжерията на Линдей.

— Сър — обади се Стикс.

Вивия се направи, че не я чува, и тръгна към стълбите. Беше дребнаво от нейна страна, но й бездруго вече й се струпа премного на главата. Едва ли щеше да издържи да погледне пак разрошената й коса и намачканата униформа.

Твърде е добра за мен.

— Сър — Стикс я стисна за горната част на ръката. Върху траурната лента. — Ярост си има другар и аз знам къде живее момчето.

Този път Вивия я чу. Спря рязко три стъпала по-нагоре. Обърна се и очите й се изравниха с тези на Стикс. Първият помощник-капитан беше на долното стъпало.