Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Да — каза Найда след няколко минути. — Корал и нейните похитители — шестима, както ми се стори — са се скрили в една кула съвсем наблизо. В момента кулата е под обсада.
— Голям ли е отрядът на атакуващите? — попита Люк.
— Малък е. Доста малък. Но не мога да кажа колко души са.
— Тогава да идем и да разберем — заяви Люк и смуши коня си. Далт го последва.
— Трима или четирима — прошепна ми Найда. — До един духове на Лабиринта. Сигурно може да поддържа само толкова на такова разстояние от Амбър, при това в близост до Черния път.
— Ох — казах аз. — Работата пак стана дебела.
— Защо?
— Защото пак ще се окажа между роднини и от двете страни.
— Наистина ми прилича на поредния сблъсък на интереси между Лабиринта и Логрус.
— Проклятие! Точно така стоят нещата! — казах аз. — Само като си помисля до какво може да доведе това! Трябва да предупредя Люк какво ни очаква.
— Недей! Тогава ще трябва да му кажеш коя съм всъщност аз!
— Ще му кажа, че съм научил за това сам. Ненадейно съм попаднал на подходящо заклинание или нещо такова.
— А после? На чия страна ще застанеш? Какво ще правим?
— На ничия — казах. — Заставаме на своя страна, срещу едните и другите.
— Ти си луд! Къде ще се скриеш после? Двете Сили са си поделили Вселената!
— Люк! — извиках аз. — Току-що се добрах дотам и научих, че нападателите са духове на Лабиринта!
— Не думай! Смяташ ли, че трябва да вземем нечия страна? Като че ли Лабиринтът би имал по-голяма полза, ако си я върне, отколкото Логрус, ако успее да я отмъкне.
— Не бива да позволяваме да я използват по този начин — казах аз. — Хайде да оставим и едните, и другите с пръст в устата.
— Подкрепям чувствата ти — викна Люк на свой ред. — Но какво ще стане, ако успеем? Хич не ми се ще да бъда размазан от метеорит или да се окажа на дъното на някой океан.
— Доколкото мога да преценя, Колелцето няма нищо общо нито с Лабиринта, нито с Логрус. Корените му са пръснати из Сенките.
— Е и? То сигурно не би могло да се опъне и на единия от тях, камо ли и на двамата едновременно.
— Така е, но с него поне ще можем да се изпарим достатъчно бързо и да ги оставим да си пречат взаимно.
— Само че рано или късно пак ще ни открият, нали?
— Може би, а може и да не успеят — казах аз. — Имам няколко идеи, но сега нямаме време, за да ги обсъдим.
— Далт, чу ли? — попита Люк.
— Чух — отвърна Далт.
— Ако искаш да се откажеш, сега му е времето.
— И да пропусна възможността да оскубя опашката на Еднорога? Я карай напред!
Препуснахме. Виковете започнаха да достигат до нас все по-отчетливо. Стори ми се, че от всичко наоколо лъха някакво безвремие — и то не само заради приглушените ни гласове и кухото трополене на копитата. Като че ли яздехме по този път от незапомнени времена и щяхме да продължим в същия дух во веки веков…
После пътят кривна вдясно й видях върха на кулата в далечината, и чух нови викове. Намалихме темпото преди следващия завой и се приближихме по-внимателно.
Накрая спряхме, слязохме от конете и продължихме пеш, пробивайки си път през почернелите шубраци. После отместихме и последните препречили се на пътя ни клони и пред нас се разкри полегатият склон на мрачна песъчлива долина, сред която се издигаше сива триетажна кула с тясна врата и бойници вместо прозорци. Взирах се още известно време преди да успея да различа сцената, която се разиграваше в нейните подстъпи.
Два типа с външност на демони бяха застанали от двете страни на входа. Бяха въоръжени, а вниманието им като че ли бе погълнато от двубоя, който се провеждаше на няколко метра от тях. От другата страна на импровизираната арена забелязах няколко познати фигури — Бенедикт, подпрял брадичката си с безизразна физиономия; Ерик, клекнал и ухилен; и Кейн, който си играеше небрежно с един от ножовете си, а изражението му показваше, че се забавлява добре и едновременно с това е впечатлен от зрелището. После мярнах две рогати глави на демони, които стърчаха от прозорците на кулата. Те също следяха представлението с не по-малък интерес.