Законът за трите отрицания

Анита стана, остави папката със сценария на бюрото и отиде до прозореца. На фона на светлото есенно небе силуетът й с изваяните рамене и гладката прическа изглеждаше на Антон като изящна фигурка от полирано дърво. Сега тя стоеше с гръб към него и говореше, без да се обръща:

— Мили мой, ще говорят за мен, а не за теб. За мен ще кажат, че до такава степен съм се превърнала в покровителка и бавачка за теб, та дори прикривам твоите кревати забежки и плащам за тях. Че до такава степен съм се вкопчила в теб, че съм готова да ти прощавам всичко, включително изневерите. Че съм готова да бъда унижена, измамена и окрадена, само и само да не ме зарежеш. Мислиш ли, че това ми е приятно? А за теб ще кажат само, че си те бива, прекрасно си се уредил и ме въртиш на малкия си пръст. Можеш да приемаш това като изтънчен комплимент, който ласкае самолюбието ти.

— Нещо не ми го ласкае — измърмори Кричевец. — Не можеше ли да измислиш нещо друго, за да не разказваш всичко това?

— Не можеше, мили.

Тя се обърна и той видя, че по лицето й бе изписан израз на спокойно търпение. Антон вече за стотен път подхващаше този разговор, а тя все още имаше сили да не се дразни и да не избухва, докато отново и отново му обяснява логиката на своите и неговите постъпки.

— Не можеше — повтори Анита. — Беше очевидно, че милицията ни подозира във връзки с Дронов. И е съвършено очевидно, че ние с теб никога не сме имали и нямаме никакви връзки с него. Те се бяха вторачили във факта, че незнайно защо не сме отишли на юбилея на Костя, и си мислеха, че през това време сме се срещали с любовника на Юлка и сме се оплаквали от сексуалния й апетит. И какво трябваше да правим ние с теб? Покорно, като жертвени агнета, поведени на заколение, да се съгласяваме с това ли? Да, не отидохме при Костя, но не сме се срещали и с Дронов. Ако бяхме знаели какво ще се случи, че Юлка… ще загине и ще започнат да подозират нас само защото не сме отишли на юбилея на Островски, аз щях да прекарам цялата вечер в понеделник сред хора, които после да потвърдят всяка моя минута. Като вярна приятелка, те закарах сутринта на летището, а след работа си останах вкъщи, седях в ей този фотьойл като вързана, очаквах съобщения от теб. Не помръдвах от телефона. Ако имах мобилен, можех спокойно да чакам обаждането ти където и да било, на всяко място, където можеха да ме видят хора. Но аз нямам мобилен телефон. Ако знаехме какво ще се случи, щяхме да отменим планираната среща с Костя във вторник, щяхме да отидем на неговия юбилей, а ти щеше да заминеш за Турция във вторите или в сряда. Сега не е натоварен сезон, няма проблеми с билетите. Но нали момичето ти звънна в неделя късно вечерта, ридаеше, изпадаше в истерия, говореше за самоубийство. Какво трябваше да й отговориш ти? „Почакай, не си надявай примката, утре шефът ми има рожден ден, ще пийна водка с него, а после ще долетя да те успокоявам“? Смяташ ли, че така щеше да постъпиш по-добре, по-човечно?