Законът за трите отрицания
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #24
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1009-0
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Законът за трите отрицания». Краткое содержание книги:
Учтиво й отговориха, че в случай на опасност тя трябва да натисне копчето за сигнализация, в къщата на Дюжин има цели пет такива бутона, пръснати са из всички помещения. Нима Павел Василевич не я е предупредил?
— Да — притеснено измънка Настя, — предупреди ме. Но от страх аз забравих. Едва сега си спомних.
— Няма нищо страшно. Утре при вас ще дойде нашият представител, който е поставял сигнализацията, и още веднъж ще ви покаже разположението на всички бутони. Ние идваме на място на втората-третата минута след получаването на сигнал за тревога. И за да не се притеснявате, тази нощ редовно ще патрулираме около вашата вила.
Мъжът от местната охрана беше сдържан, обстоен и действаше на Настя успокояващо. Така де. Пашка й бе казал за копчетата и за сигнализацията, как можа да забрави! Грабна ръжена, глупачка такава…
Нищо няма да й се случи, охраната ще се погрижи за нея. Има и бутони. Но все пак някой стоеше под прозореца и я наблюдаваше.
Кой? И защо?
Глава 9.
— Това не става.
— Пак ли? — тъжно попита Антон.
Той се излежаваше на дивана в апартамента на Анита и тъпо се взираше в тавана, измъчван от скука и същевременно от опасения, че в елин момент ще трябва да се включи в разговор, независимо от темата. Изобщо не му се говореше. Старите дънки със своята смачкана мекота уютно обгръщаха дългите му крака, а отдавна загубилият формата си джемпър — неговата домашна униформа, която постоянно се пазеше у Анита — не притесняваше движенията му, каквато и извъртяна поза да заемеше. Той винаги се чудеше на Анита — вкъщи тя се обличаше така, сякаш всеки момент можеха да дойдат гости. Не официално, но прилично. Той нито веднъж не я бе виждал да ходи денем не само по пеньоар, а дори с неизгладена тениска. Пеньоарът съществуваше само за първите десет минути след сутрешното събуждане и за последните десет прели лягане, след душа. Винаги грижливо сресана и облечена, най-често — с тесни панталонки и някаква изопната по нея блузка или пуловерче. И никакви украшения. Но пък винаги напарфюмирана и непременно с оригинална шнола, придържаща тежкия кок от гладка копринена коса.
Ето и сега тя седеше над сценария, толкова красива, с изправен гръб а изящно извита шия, толкова съсредоточена и сериозна, сякаш не си е вкъщи, а най-малкото в обществена библиотека. Е, де, какво става пак с този сценарий? Това е май вече седмият или осмият вариант. Костя Островски ще се вбеси, ако Анита отново отхвърли работата на сценариста, която самият Костя явно смята за прилична, инак нямаше да им я донесе.
— Какво не ти допада този път? Нали ти харесваше, когато започна да четеш.
— Към трийсетата минута целият сюжет рухва. Отначало всичко е прекрасно, а после сякаш потъва в мъгла, става мижаво, глухо. Не, Антоне, Костя трябва да поговори със сценариста. Така не може.
Кричевец неохотно се надигна от дивана, отиде до Анита, която седеше във фотьойла с папката на коленете. Приклекна до нея, сложи глава направо върху листовете с текста.
— Радост моя, струва ми се, че капризничиш.
— Не. — Анита отрицателно поклати глава и зарови пръсти в дългата гъста коса на Антон. — Аз не проявявам капризи, а добросъвестно вниквам в сценария и виждам в него огромен брой недостатъци.
— Аз пък не виждам — упорито възрази той.
— Защото те мързи.
— Мен ли ме мързи?
— Теб, теб, мили. Нали видях снощи как четеше. По половин минута на страница. Какво може да си разбрал при такава скорост?
— Аз чета бързо — тросна се Кричевец.
— И това е лошо — меко се усмихна Анита. — Сценарият трябва да се чете бавно, като си представяш мислено всяка сцена. Трябва не да следиш сюжета, а да виждаш как това ще изглежда на екрана. А ти, зайо, само си гледал как по-бързо да се отървеш, та да се проснеш на дивана и пак да се вторачиш в телевизора.
Антон мълчеше и внимателно вдишваше аромата, който излъчваха пръстите й. Той съчетаваше уханието на крем за ръце, парфюм, с който бяха пропити ръкавите на тънкия пуловер, и мандарини. От всички плодове Анита най-много обичаше мандарините, затова една широка синя керамична фруктиера със сложна форма винаги беше пълна догоре с тези радостно оранжеви топчици, от които тя постоянно си хапваше.
— За какво си се замислил така дълбоко? — тихо попита тя, като масажираше с пръсти тила на Антон.
— Мисля си, че сега целият „Мосфилм“ ще научи за моите турски истории. Толкова ли беше необходимо да го казваш на хлапака от милицията?