Голямата игра

— Мога да ви дам да запалите — казах, като предполагах, че моята помощ ще послужи като ключ за взаимно разбирателство. Той ме погледна за първи път по човешки. Всички прелитаха покрай него, а този досаден англичанин, с каквито напоследък е пълно в Баку, си предлага помощта.

Докато издърпвахме кабелите от моя акумулатор към него, проклинах мързела си. Ето, Витя не си губи времето напразно, изучаваше улиците по картата на Баку, всички завои и кръстовища, като разчиташе на великолепната си памет. Уви, аз не можех да се похваля с нищо подобно. И сега си губя тук времето, а в този момент Солонин някъде в тъмното се бие сам срещу цяла шайка бандити, може вече да му изтича кръвта…

— Парк „Нагорни“! — надвесих се до прозорчето на москвича в момента, когато той благополучно затрака. Шофьорът повдигна рамене и ми протегна някаква смачкана хартийка.

— Ей, как се казваш, мистър? Не стой на пътя! Откъде да знам къде е този парк? И аз се обърках тук, да ги вземат дяволите новите надписи… Не съм тукашен, разбра ли? От Ленкоран пристигнах. — И като добави нещо от душа на езика си, включи с доста усилия на първа.

И точно в този момент до мен спря още една кола, която идеше отсреща.

— Да не сте се загубили? — попита ме някой невидим с гласа на Витя Солонин. — Ако не греша, търсите парка „Нагорни“?

Така си останах с неприлично отворена уста.

На кормилото, както предполагах, седеше красавица на петдесетина години, прекалено гримирана и ситно накъдрена, а на задната седалка се намираха Витя и онзи чернобрад младеж, който подаде бележката, сега леко посмачкан и доста изплашен.

— Пристигнахме — каза Витя. — Ще ти звънна, скъпа… — И като излезе от колата, я целуна по гримираната буза.

Той се премести заедно с плячката си на задната седалка в моята кола, без да се притеснява ни най-малко, че пленникът ще се опита да избяга или да го удари с нещо по главата. И дори притвори очи, наканил се да дремне, докато пътуваме.

— Къде? — попитах и се обърнах. Нашият пленник трепереше от страх.

Интересно с какво е успял Витя да го изплаши?

— Накъде? — Солонин бутна с лакът нашия пасажер. — Тебе питат: накъде да караме?

Младежът изломоти нещо. Изглежда, Витя разбра.

— Александър Борисович, ако не възразявате, по-добре да си разменим местата. Оказва се, че не познавате добре града. Дори не знаете как се стига в парк „Нагорни“, любимото място за отдих на трудещите се.

Той слезе от колата, без да обръща внимание на любителя да подава бележки, и дори остави вратата отворена за мен. Явно демонстрираше небрежност, макар да съм уверен, че контролираше поведението му дори с гръб към пленника.

Солонин подкара колата някъде в обратна посока, през центъра. Така пътувахме към четирийсет минути, после започнаха предградията на Баку с блоковете, после частните къщи с градинки. От време на време Витя се обръщаше към нашия пленник и спокойно, сякаш отиваме на гости, питаше за пътя.