Немското дете [bg]

– Не знам. Така мисля. Толкова добър, колкото заслужавах.

– Аз имах добър живот, Аксел. И отдавна реших, че го заслужавам. И ти трябва да сториш същото.

Ръката му затрепери още по-силно и по дивана се разплиска кафе.

– О, толкова съжалявам... аз...

Херман скочи.

– Не се тревожи, сега ще донеса кърпа.

Той отиде до кухнята и бързо се върна с влажна кухненска кърпа на сини карета, която внимателно притисна към тапицерията.

Брита изписка леко и накара Аксел да подскочи.

– О, сега мама ще ми се ядоса. Любимият й диван. Колко лошо.

Аксел хвърли въпросителен поглед към Херман, който отвърна с още по-енергично търкане на петното.

– Мислиш ли, че ще го махнеш? Мама много ще ми се разсърди.

Брита се запоклаща напред-назад, като тревожно наблюдаваше усилията на Херман да изтрие петното от кафе. Той се изправи и прегърна жена си през рамо.

– Всичко ще е наред, миличка. Ще махна петното, обещавам.

– Сигурен ли си? Защото ако мама се ядоса, може да каже на татко и...

Брита нервно закърши ръце и започна да гризе кокалчетата си.

– Обещавам, че ще го махна. Тя въобще няма да забележи.

– О, хубаво, това е добре – каза Брита поуспокоена. После стреснато погледна Аксел. – Кой сте вие? Какво искате?

Той погледна към Херман с молба да го насочи.

– Това състояние идва и си отива – обясни съпругът, като седна до Брита и взе да гали ръката й.

Тя напрегнато изучаваше Аксел, сякаш виждаше нещо тревожно или озадачаващо в лицето му, нещо, което някак й убягваше. После грабна ръката му и приближи лице към неговото.

– Знаеш ли, той ме вика.

– Кой? – попита Аксел, като едва устояваше на желанието да отдръпне ръката, лицето си, тялото си.

Отначало Брита не отговори. После той чу ехото на собствените си думи.

– Някои неща не могат да бъдат заметени под килима – прошепна тя, с лице на сантиметри от неговото.

Той измъкна ръката си от хватката й и погледна към Херман над сребристата глава на Брита.

– Сам виждаш – умърлушено продума Херман. – Какво да правим сега?

– Адриан! Престани вече!

Ана толкова упорито се бореше да облече сина си, че по лицето й изби пот. Напоследък бе превърнал съпротивата си в истинско изкуство, като така се извиваше и шаваше, че беше невъзможно да му се обуят дори чорапи. Тя се опита да го задържи достатъчно дълго, че да му нахлузи гащи, но в този момент той се изскубна и хукна из къщата.

– Адриан! Ела тук! Моля те, мама няма време за това. Дан ще ни вози до Танумсхеде, за да напазаруваме. Можеш да разгледаш играчките в „Хедемирс“ – подхвърли тя с надежда да го заинтригува, макар да си даваше сметка, че подкупите надали бяха най-подходящата мярка за решаване на проблема с обличането. Но какво друго можеше да стори?

– Още ли не си готова? – попита Дан, като слезе на долния етаж и завари Ана седнала на пода до купчина дрехи, докато Адриан препускаше наоколо като луд.

– Урокът ми започва след половин час. Трябва да тръгвам.