Сребърният камък [bg]

За момент се възцари неловко мълчание, но Ивар дел Хивал побутна Иън отзад, а графът прецени, че е най-разумно да го хване за ръката, както и направи.

Иън използва Гунгнир като бастун, стиснат в лявата ръка, и пое до графа през покрития с камъни двор към каменна пътека, която заобикаляше резиденцията, а антуражът и придружителите на младежа ги последваха покорно.

— Баржата ви чака долу — каза графът. — Надявам се, разбирате, че много бих се радвал на компанията ви тази вечер, но някои… нетърпеливци, на които известих за пристигането ви, настояха да не ви бавя, за да стигнете час по-скоро на Масата в Средището.

— Благодаря — кимна Иън. — Много съм ви благодарен.

— Така ли? Наистина ли? Колко мило. — Графът кимна, сякаш бе приятно изненадан. — Бих ви придружил до Средището, но ще бъде доста неудобно. — Той пусна за момент ръката на младежа, за да плесне с двете си ръце. — Тези от нас, които все още си стискат ръцете, обикновено не участват на Масата по въпросите на войната и мира. Огромната банда братя на Тирсон ненавиждат този жест, а да ви призная, нямам желание да ги дразня.

Показалецът на дясната му ръка бе натежал от огромен златен пръстен с тъмнозелен плосък камък. Пръстенът напомни на Иън за желанието му при завършване на училище и той да получи такъв, но постъпи доста глупаво и спомена желанието пред баща си — щеше да си го купи със свои пари, разбира се.

Дрънкулки, бе казал Бенджамин Силвърстайн, евтини дрънкулки и докато вечеряха, почука по масата със собствения си пръстен от факултета по право в Харвард. Неговият пръстен бе тежък, с гравюри, а червеният камък в средата — с гравирани в златно везните на правосъдието.

От този символ на Иън му се повръщаше.

„Пръстен за завършване на училище ли? — бе ревнал подигравателно Бенджамин Силвърстайн. — Тази пък дивотия каква е? Ти работи упорито, за да получиш ето такъв, вместо да си пилееш времето с онези простотии, дето ги пробутва Ерол Флин, тогава ще можеш да се похвалиш, че имаш нещо. Едва когато го получиш, ще можеш да се похвалиш, че си някой.“

— Аха. Виждам, че забеляза новия ми пръстен — рече графът и го свали. — Много го обичам. — Протегна се към Иън, взе лявата му ръка и го положи върху ръкавицата. — Харесва ли ти?

Дори и през ръкавицата, усети топлината на метала. Оказа се значително по-тежък, отколкото Иън бе очаквал.

— Много е… хубав — каза Иън.

Каза го от любезност, въпреки че за него съвсем не бе хубав. Гравираните знаци съвсем не бяха изработени фино и прецизно, напротив, виждаше се, че са груби, че са останали множество драскотини, които е трябвало да бъдат полирани. Иън бе толкова зает да му намира кусури, че доста късно забеляза как от двете страни на камъка се подават разперени пръсти, които сякаш придържаха зеления камък.