Запали реката [bg]

— Колкото по-просто, толкова по-добре — съгласи се Шакър.

— Предпочитам моята простота да е по-пиперливичка — обади се Клуц и придаде на предпочитанието си сексуален подтекст. — Но схващам идеята — добави. — Проста история за закона срещу беззаконието.

Бекет прехвърли поглед към Гърни.

Гърни запази мълчание.

В настъпилата тишина надвисна усещане за предстоящ сблъсък.

Каквото и да предстоеше, прекъсна го изненадващо силен сигнал за входящ имейл от компютъра на Торес.

Очите му се разшириха от вълнение.

— От компютърната лаборатория в Олбъни е. Има приложение. Според мен е снимката на колата, която чакахме… — две щраквания по-късно на монитора на стената се появи кадър на младеж на шофьорска седалка. Снимката беше направена през предното стъкло, но каквото и сияние да бе пречило на оригиналния кадър, сега беше премахнато. Остротата на изображението беше впечатляваща. Чертите на лицето се виждаха ясно.

Тъмнорусата коса на младежа бе прибрана на хлабава конска опашка, която подчертаваше хлътналите му очи и ъгловати черти.

Шакър застина, както поднасяше към устата си поничката.

— Това хлапе ми изглежда много познато…

Клайн кимна.

— Да. Сигурен съм, че съм го виждал някъде.

Гърни също беше виждал това лице — на гигантския екран в къщата на Марв и Триш Гелтър, но името му убягваше. Спомни си го, точно когато Бекерт го обяви с глас, леден като погледа в очите му.

— Кори Пейн.

— Кори Пейн! — шерифът произнесе името, все едно има неприятен вкус. — Не стоеше ли той зад „Бели кретени подкрепят черните боклуци“?

— „Зов на белите за черна справедливост“ — поправи го кротко Торес.

Шерифът се изсмя късо.

— Кори Пейн — повтори Клайн умислено. — Виждал съм го по онези дебатни предавания на РАМ.

— Нацистки щурмоваци — уточни Шакър.

Прокурорът примигна.

— Какво имаш предвид, Дуейн?

— Така нарича полицаите — обясни кметът. — Силите на реда са му трън в задника на това момче.

— Този негов наперен тон винаги ми се е струвал просто парадиране — съгласи се Клайн. — Мислех си, че всичко опира до юношески глупости. Просто приказки!

— Трябва да призная, че и аз мислех така — подкрепи го шерифът. — Гласът на това момче по телевизията звучеше като малко кученце, което джафка по големите песове. Не съм си и помислял, че има топките да дръпне спусъка.

— Което идва да рече, че човек никога не знае, преди да узнае… — отвърна Шакър и огледа парчето поничка в ръката си. — Понякога най-зли са последните хора, за които някой би се сетил. Като сладката малка Дорис от „Зипи Март“, дето насече съпруга си и го държа във фризера десет години.

— Дванайсет — уточни шерифът. — Ако се съди по датите на вестниците, в които бяха увити парчетата.

Бекерт се изправи внезапно с глас, стегнат като юмрук.