Шестата жертва [bg]

Глава 115

По-рано вечерта с Конклин бяхме в централата на ФБР на авеню „Голдън Гейт“, на тринайсетия етаж. Настанихме се в стая с още петнайсет агенти и полицаи и гледахме на видеомониторите как Дейв Станфорд и партньорката му Хедър Томсън разпитват Ренфру.

Седях до Конклин и гледах Станфорд и Томсън, които разкриваха актовете на насилие, извършени от Пол Ренфру, известен също и като Джон Лангър, и като Дейвид Корнуол, а също и като Джоузеф Уолър, последното беше рожденото му име.

— Опиянява го вниманието — казах на Конклин.

— Добре че не съм заедно с него в стаята за разпит — отвърна той. — Не бих понесъл това нещо.

„Нещото“ беше дружелюбността и откритостта на Уолър. Нито се правеше на интересен, нито се държеше предизвикателно — той говореше със Станфорд и Томсън като че ли бяха колеги, с които щеше да продължи най-приятелските си отношения, след като приключеше интелигентния си разказ.

С Маклийн и Конклин седяхме като заковани, докато той изброяваше имената на жертвите: Андре Девро, Ерика Уитън, Мадисън Тайлър, а и едно момиченце на име Доротия Алварес от Мексико Сити.

Дете, за което дори не бяхме разбрали.

Дете, което все още може би беше живо.

Както отпиваше от кафето си, Уолър сподели със Станфорд и Томсън къде трите изчезнали деца служеха за сексиграчки в домовете на богаташи на различни места по цялото земно кълбо.

Каза:

— Идеята дойде от жена ми — да внасяме красиви момичета от Европа, да ги пласираме като бавачки в образцови семейства. После да намираме купувачи за децата. Аз се занимавах с бавачките. Такава ми беше работата. Момичетата ми се гордееха, че работят с най-красивите, умни и даровити деца. А аз окуражавах момичетата да ми разказват за тях.

— Значи на практика бавачките са посочвали децата, но не са имали представа какви са плановете ви — каза Томсън.

Ренфру се усмихна.

— Как намирахте купувачи? — попита Станфорд.

— Слуховете разнасяха имената — каза Ренфру. — Клиентите ни бяха все хора с пари и положение, а аз винаги съм бил сигурен, че децата са в добри ръце.

Доповръща ми се, но стиснах здраво подлакътниците на стола си и приковах поглед в екрана.

— Държали сте Мадисън повече от две седмици — каза Томсън. — Струва ми се доста рисковано.

— Чакахме парите — каза Уолър със съжаление. — За Мадисън бяхме поискали милион, но сделката зацикли. Имахме и друга оферта, не толкова изгодна, а после първият купувач се обади, за да плати. Тези няколко допълнителни дни ни костваха всичко.