Декстър: Острието на ножа [bg]

Зачудих се къде ли доктор Данко е замъкнал Доукс. Всъщност това не беше важно, чудех се просто от празно любопитство. Но когато си представих, че наистина го е завлякъл някъде и скоро ще започне да го обработва, разбрах, че това е първата добра новина от много време, и усетих в мен да се надига топла вълна. Бях свободен. Доукс беше изчезнал. Малко по малко той излизаше от живота ми и ме освобождаваше от недоброволната служба на дивана на Рита. Отново можех да живея.

— Хей, приятел — повика ме Чътски, размаха чуканчето си и аз станах и отидох при него. — Така — каза той. — Да тръгваме.

— Разбира се — казах. — Накъде?

Той се загледа в далечината и видях как стиска зъби. Предпазните светлини на паркинга на минимаркета осветяваха гащеризона му и лъщяха по главата му. Странно е колко различно изглежда едно лице без вежди. В него има нещо откачено, като грим в нискобюджетен научнофантастичен филм, така че Чътски, който би искал да изглежда твърд и решителен, както беше вперил поглед в хоризонта и стиснал зъби, вместо това сякаш очакваше смразяваща кръвта команда от Мин Безпощадния. Но той само каза:

— Закарай ме в хотела ми, приятел. Чака ме работа.

— Какво ще кажеш за болница? — попитах аз и си помислих, че едва ли може да се очаква да отсече някой клон за патерица и да закуцука по пътя. Но той поклати глава.

— Нищо ми няма. Ще се оправя.

Погледнах целенасочено двете превръзки от бяла марля, където бяха преди ръката и кракът му, и вдигнах вежда. В края на краищата раните все пак бяха достатъчно пресни и все още трябваше да се сменят превръзките, а пък и ако не друго, Чътски би трябвало да се чувства поне малко изтощен.

Той също ги погледна и май поомекна. Малко.

— Ще се оправя — повтори и се поизправи. — Да тръгваме. — Изглеждаше толкова уморен и тъжен, че не ми даде сърце да кажа друго освен: „Добре“.

Той закуца към колата, облегнат на рамото ми. Докато му помагах да се качи, пътниците на стария буик излязоха, носеха бира и свински кожички. Шофьорът се усмихна и ми кимна. Отвърнах му с усмивка и казах:

— Крокодилос. — И кимнах към Чътски.

— А — каза шофьорът.

Потеглихме. Чътски мълчеше. След малко обаче започна да трепери.

— О, мамка му — Погледнах го. — Опиатите. Минава им действието. — Зъбите му затракаха и той ги стисна. Дъхът му излизаше със свистене, по голото му лице изби пот.

— Няма ли да размислиш за болницата? — попитах.

— Имаш ли нещо за пиене? — попита той. Доста внезапна смяна на темата, както си помислиш.

— Мисля, че има шише вода на задната седалка — казах възпитано.