Легенда за камъка

— Че какво, нали после пациентите преставаха да хълцат?

— Така е, нито един от тях сетне не оспори това — рече Господарят Ли. Стори ми се, че вложи някакъв двоен смисъл в думите си. — Както и да е, не съм дошъл при теб за медицински консултации. Спомняш ли си нашето пътуване до Тунган. Ох, това трябва да беше преди осемдесет или деветдесет години, а мозъкът ми вече започна да прилича на нещата, в които са те заровили. Спомням си само за едно момиче с лилава туника.

Преобразованието бе изумително. Фъшкиите върху лицето на дебелака сякаш се стопиха. Вгледах се в него и реших, че някога ще да е бил очарователен и красив младеж.

— И ти ли си спомняш за нея? — каза с нега в гласа. — Ли Као, няма ден, в които да не съм си мислил за това момиче. Чудни времена бяха, нали? Тя пееше „Есенни нощи“, хвърляше оризови питки в реката и се смееше, когато с теб се гмуркахме да ги изваждаме. Моля се боговете да са я взели при себе си на Небесата.

— Това не стана ли по време на едно празненство? — попита Господарят Ли.

— Да. Селско празненство. С много маски, барабани и маймунски танци. Спомням си още, че един едър селянин те короняса като крал на въшките, след като ти му насини окото. Цяла седмица пиянствахме, а на раздяла селяните ни подариха храна и цветя.

След това дебелакът отново се натъжи.

— Какво прекрасно нещо е младостта — прошепна. Господарят Ли ни нареди да пазим да не дойде някой дявол и след това се наведе и опря меха си с вино до устните на дебелака. Клетникът, отдавна недокосвал подобна течност, изпи цяла кварта.

— Бива си го, велики Буда! Това нали е планинска роса от Хайнин?

— И то от най-добрата — потвърди Господарят Ли. — В онези времена ти се беше пристрастил към ботаниката. Спомням си, че след като се разделихме с момичето с туниката, с теб се разходихме из природата. Минахме покрай един храм или манастир, не си спомням точно, и след като тръгнахме към един хълм, ти откри…

— Бодлива ябълка от Бомбай! — възкликна човекът. — Как няма да си спомня? Човек открива такова нещо веднъж в живота си. Уж бях решил някой ден отново да се завърна при нея, но се заех с какво ли не и така и не го направих.

— А би ли могъл да я откриеш сега? — попита Господарят Ли. Човекът го погледна внимателно.

— Значи тъй. Трябва ти бодлива ябълка от Бомбай, така ли? Това е много опасно, Ли Као. Ти винаги си склонен да се забъркаш в какво ли не и това, че си все още жив, за мен е една от великите загадки на империята.

Господарят Ли отново се наведе към него с мех в ръка.

— Странна двойка сме — каза човекът, след като се закашля. — Аз съм прокълнат, а ти си изгубил разума си. Може и да съм грешник, но никога не бих лишил деца или безумци от любимите им играчки. Добре. Ако на мен ми потрябва единствената бодлива ябълка от Бомбай, която вирее в Китай, първо бих отишъл до манастира „Белият облак“. Оттам бих продължил две мили по шосето, докато стигна мястото, където хълмовете са най-близо до него. Оттам бих завил в източна посока и бих започнал да се изкачвам по склона на хълма. Виждат се последователно шисти, гранит и някакъв неизвестен черен камък. Зад черния камък има полянка. Прекосяваш я и преминаваш направо през храсталаците. Стигаш до друга, още по-малка полянка и там, в самия й център, вирее бодлива ябълка от Бомбай. Освен ако междувременно някой не я е отсякъл за дърва за огрев и по този начин да е умъртвил всичките си роднини и съседи.