Бъдещето на труда (Дилемата за заетостта)

Невъзможността да погледнем на ситуацията по този начин може да доведе до катастрофални резултати: от една страна, ние маргинализираме твърде рано една значителна част от населението (хората над 60), а от друга бързо капитулираме, когато водим политически спор — колко трябва младите да плащат за старите. И в двата случая виждаме, че сме влезли в задънена улица.

Трябва да обърнем самата предпоставка: „старите“ сега са „по-млади“ и понеже „стойността“ на човешките същества е в тяхната способност да създават, ключовото социално и политическо предизвикателство на идните десетилетия ще бъде в това, до каква степен дадено общество ще успява да ангажира в полезен труд хората на възраст между 18 и 78 години. Вече има определени признаци, че нещата вървят в тази посока, въпреки че картината — в глобален план — съвсем не е хомогенна.

Приносът на индустриалната революция е в подбора на „спечелилите хляба“ (платените работници) сред обществото, но този принос се предизвиква от необходимостта. При обслужващата икономика, където стойността на производствените дейности от всичките три вида (платен труд, самозадоволяване и доброволен труд) се признава, ние няма да се нуждаем от отделяне и маргинализация на жените, на младите и пенсионерите — нещо типично за индустриалната революция. Сега ще си поставим за задача изграждането на едно динамично, интегрирано общество, в което стойността на индивидите се оценява по техните творчески действия и потенциални възможности.

Това разбиран за човешкия потенциал бе ключовият източник на вдъхновение за Аурелио Печеи, когато той създаде Римския клуб. Разбирането му за човешките стойности придоби известност и спечели признание даже измежду някои класически и неокласически настроени икономисти. Именно представата за човешкия капитал отвори пътя за развитието на идеята, че стойността се произвежда от страна на предлагането.