Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Знаете ли тази песен?
— Не, изпейте я, тогава ще я науча.
— С удоволствие, но забравих как започваше. Затова пък зная как свършва.
— Добре, и това е нещо.
На всички придворни дами, виж, доставчик е Дьо Гиш.
— И смисъл има малко, и римата е лоша.
— Какво искате, скъпи мой? Тази песен е съчинена не от Расин, не от Молиер, а от Лафелад. Благородникът не може Да владее римата като истинския стихотворец.
— Колко е досадно, че помните само края.
— Почакайте, ето ви началото на втория куплет.
— Слушам ви.
Отстъпи място, кавалер, на Монтале и…
— Пфу! „И Ла Валиер“ — възкликна нетърпеливо Дьо Гиш, без въобще да разбере накъде клони Сент-Енян.
— Да, да, наистина, Ла Валиер! Правилно подбрахте римата, драги мой.
— Много трудно е да се досетиш!
— Именно Монтале и Ла Валиер. Тези две девойки са ваши две протежета.
Сент-Енян се разкикоти.
— А защо в песента не се казва нищо за госпожица Дьо Тоне-Шарант? — попита Дьо Гиш.
— Не знам.
— И така, доволен ли сте?
— Разбира се, но там все пак се споменава Монтале — каза Сент-Енян, продължавайки да се смее.
— О, вие ще я намерите навсякъде! Много подвижно момиче!
— Познавате ли я?
— Чул съм по нещо. За нея се грижеше някой си Маликорн, който на свой ред помагаше на Маникан. Маникан ме помоли да устроя Монтале като придворна дама в двора на принцесата, а Маликорн — като офицер в свитата на принца. Аз им ходатайствах. Нали знаете, че изпитвам известна слабост към този чудак Маникан.
— И увенчаха ли се с успех вашите начинания?
— Що се касае до Ора дьо Монтале — да. Що се касае до Маликорн и да, и не. Него просто го търпят. Това ли е всичко, което искахте да знаете?
— Остава римата.
— Каква рима?
— Подбрана от вас.
— Ла Валиер?
— Да.
Сент-Енян отново се заля от смях, който толкова дразнеше Дьо Гиш.
— Това е вярно, точно аз я въведох при принцесата! — каза Дьо Гиш.
— Хахаха!
— Но, драги графе — продължи Дьо Гиш, — вие ще Ми направите голяма услуга, ако не пускате шеги по адрес на това име. Госпожица Дьо ла Валиер е безупречна личност.
— Безупречна?
— Да.
— Нима до вас не стигнаха последните слухове?
— Не, и вие много ще ме задължите, ако запазите тези слухове за себе си и за тези, които ги разпространяват.
— Защо толкова се вълнувате от това?
— Защото Ла Валиер обича един от моите близки приятели. Сент-Енян трепна.
— Това ли било?
— Да, графе! — продължи Дьо Гиш. — Вие сте най-възпитаният от всички французи и трябва да разберете, че няма да позволя да поставят приятеля ми в неловко положение.
— Разбирам прекрасно! Сент-Енян прехапа устни от досада. Дьо Гиш вежливо му се поклони.
— Вие ме гоните? — каза Сент-Енян, който до смърт искаше да узнае името на приятеля.
— Ни най-малко. Каня се да завърша стиховете си за Филис.
— Що за стихове са това?
— Четиристишие. Спомняте ли си, четиристишието е тънка работа.
— И още как!
— Тъй като от четири стиха ми остава да съчиня още три и половина, то искам да се съсредоточа.
— Разбирам. Довиждане, графе.
— Довиждане.
— Всъщност.
— Какво?
— Ръката ви е лека.
— Много.
— Значи ще успеете да завършите вашите три и половина стиха до сутринта?
— Надявам се.
— В такъв случай, до утре.
— До утре. Сбогом.
Ще не ще, Сент-Енян трябваше да се сбогува. Той се скри зад дърветата и изчезна.
По време на разговора те се бяха отдалечили на известно разстояние от замъка.
Всеки математик, поет и мечтател има своите развлечения. Сент-Енян, след като се раздели с Дьо Гиш, се оказа в края на парка, където започваха различните служби и където зад големи акации и кестени, оплетени с дива лоза, се издигаше стена. Тя отделяше парка от двора със службите.
След като остана сам, той тръгна към тези постройки. Дьо Гиш пое в обратната посока. Следователно единият се връщаше към цветарника, а другият отиваше към оградата.
Сент-Енян крачеше по мекия пясък под непроницаемия свод от люляк, боровинки и папрат, без никой да го види и чуе. Той обмисляше изход от трудното положение, разочарован, че не му се бе удало да научи нещо повече за Ла Валиер въпреки всички хитрини, до които бе прибягнал.
Изведнъж до ухото му достигнаха човешки гласове. Беше шепот, женски оплаквания, прекъсвани от въпроси, тих смях, въздишки и учудващи възгласи, но най-ясно се чуваше женски глас.
Сент-Енян спря и с учудване установи, че гласовете идват някъде отгоре.
Вдигайки глава, той видя жена, която се беше покачила на стълба върху оградата. Тя разговаряше, като жестикулираше ожесточено, с мъж, седящ на едно дърво. Виждаше се само главата му. Жената беше от едната страна на оградата, а мъжът — от другата.