Пейзажите на времето

Когато наближи опашката на автобусната спирка, нещо привлече вниманието му. Чернокож мъж в спортни обувки стоеше на края й. Очите му шареха, а главата му се мяташе насам-натам, сякаш на пружини. Маркъм се приближи до него, промърмори: „Ченге зад ъгъла“ и продължи нататък. Мъжът замръзна.

— Ъ? К’во? — безумно се огледа той. После се обърна към учения. Поколеба се, сетне се реши и се затича в обратната посока. Маркъм се усмихна. Стандартната им тактика беше да изчакат, докато пристигне автобусът и вниманието на опашката се насочи към качването. Тогава грабваха чантичките на няколко жени и отцепваха на висока скорост. Преди тълпата да пренасочи вниманието си, те отдавна бяха изчезнали. Маркъм бе виждал същата маневра в Лос Анджелис. Малко мрачно осъзна, че нямаше да разбере какво се готви, ако мъжът не беше чернокож.

Тръгна надолу по Хай стрийт. Просяшки ръце магически изникваха пред него, когато видеха американското му яке и после светкавично изчезваха, щом се намръщеше. На ъгъла на „Сейнт Андрюс“ и Маркет стрийт се намираше бръснарницата на Барет. Един избледнял надпис съобщаваше: „Барет желае да бръсне единствено и само мъже, нежелаещи да се бръснат сами“. Маркъм се засмя. Това бе типично кеймбриджска шега, намек за местния силогизъм на Бертран Ръсел и математиците отпреди един век. Това го върна към проблема, който го измъчваше — хаосът от смисъл, обкръжаващ експериментите на Ренфрю.

Очевидният въпрос беше: „Ами Барет? Кой ще обръсне бедния стар Барет?“ Ако Барет искаше да се избръсне и ако надписът отговаряше на действителността, то значи той не искаше да се избръсне сам. И ако Барет не се избръснеше сам, то според надписа му той искаше да се избръсне. Ръсел беше измислил този парадокс и се бе опитал да го реши посредством открития и наименован от него „мета-надпис“, който гласеше: „Барет се изключва от групата на всички мъже, за които се отнася първият надпис“. Това чудесно приключваше въпроса за Барет, но нещата в истинския свят не бяха толкова лесни, утрешното предложение на Питърсън да не пращат съобщението за банката бе притеснило Маркъм повече, отколкото искаше да покаже. Проблемът с цялата тахионова теория се състоеше в това, че идеята за причинно-следствената верига не съответстваше на собственото ни възприемане на времето като движещо се напред. Ами ако не пратеха това съобщение? Стегнатата малка верига, чиито стрели летяха от бъдещето към миналото и обратно, щеше да се разпадне. В нея нямаше никакви човешки същества. Целта на съвременната физична теория беше да говори за действителността като независима от наблюдателя — поне ако се изключеше квантовата механика. Но ако Питърсън се намираше в причинно-следствената верига, той притежаваше способността да променя решението си по всяко време и така да променя цялото проклето нещо. „А може би го беше направил?“ Маркъм спря, погледна през покритото с прах стъкло и видя как подстригват кехлибарената коса на някакво момче. Къде бе човешката свободна воля в тази загадка?