Законът на мъжете
- Автор: Дрюон Морис
- Серия: les rois maudits #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Лилия Сталева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Законът на мъжете». Краткое содержание книги:
— Не, вуйчо. Искам да замина. Няма какво да търся вече в тази Франция, която се угоява от нас и ни презира, защото сме италианци. Какво спечелих във Франция, питам те? Едни вдървен крак, четири месеца в болницата, месец и половина в една църква и накрая… това! Би трябвало да зная, че тази страна няма да ми предложи нищо хубаво. Припомни си! Още на другия ден след пристигането си едва не съборих на улицата крал Филип Хубави. Това не беше добро знамение! А да не говорим за морските ми пътувания, по време на които насмалко не загинах, и за времето, загубено в броене на пари на селендурите от Нофл, защото си въобразявах, че съм влюбен.
— Ще ти останат все пак няколко хубави спомена — забеляза Толомей.
— Ами! На моята възраст човек няма нужда от спомени. Ще се прибера в родния си град Сиена, където не липсват красиви девойки, дори най-красивите, както ми казват всички, щом спомена, че съм сиенец. И не толкова долни все пак, както тук! Баща ми ме изпрати при тебе да изуча занаята. Вярвам, че научих доста.
Толомей повдигна левия си клепач. Под него се беше събрала малко влага.
— Прав си, може би — каза той. — Мъката ти ще се разнесе по-бързо, когато бъдеш далече. Но не съжалявай за нищо, Гучо. Опитът, който натрупа, няма да ти навреди. Поживя, попътува, опозна несгодите на простолюдието и откри слабостите на големците. Видя отблизо четирите двора, които господствуват над Европа — Парижкия, Лондонския, Неаполския и Авиньонския. На малцина се е случвало да бъдат затворени в конклав! Обигра се в сделките. Ще ти дам твоя дял. Сумата е завидна. Любовта те накара да извършиш няколко глупости. Оставяш едно незаконнородено дете зад себе си, като всеки, който много е пътувал… И си едва двадесетгодишен. Кога искаш да заминеш?
— Още утре, вуйчо, още утре, ако нямате нищо против… Но ще се върна! — добави Гучо разярен.
— Ех, надявам се, момчето ми! Надявам се, че няма да оставиш стария си вуйчо да умре без да го видиш още неднъж!
— Ще се върна някой ден и ще отвлека детето си. Защото в крайна сметка то е мое, колкото и на Кресе!
Защо да им го оставя? За да го отгледат в конюшнята си като куче от долна порода? Ще го отвлека, чуваш ли, и това ще бъде наказанието на Мари. Нали знаеш как казваме в нашия край: отмъщение на тосканец…
Страшна врява в партера прекъсна думите му. Къщата с дървени греди се затресе върху основите си, сякаш двадесет натоварени каруци бяха влезли в двора. Вратите шумно се захлопваха.
Вуйчото и племенникът се приближиха до извитото стълбище, в което отекваше тропот, сякаш някой щурмуваше. Чу се гръмък глас:
— Банкере! Къде си, банкере! Трябват ми пари!
И монсеньор Робер д’Артоа се появи на горните стъпала.
— Погледни ме хубавичко, приятелю банкере, току-що излизам от затвора! — извика той. — Би ли повярвал? Моят сладък, лицемерен и късоглед братовчед… кралят, искам да кажа, защото изглежда, че е крал… най-сетне си спомни, че клеча в зандана, където ме бе хвърлил, и милото момче ме пусна на свобода!
— Бъдете добре дошъл, монсеньор — отвърна Толомей не особено възторжено.
И се наведе над стълбището, защото все още се съмняваше, че бурното нашествие е било дело само на един човек.
Като наведе глава, за да не се удари в рамката на вратата, д’Артоа влезе в кабинета на банкера и се запъти право към едно огледало.
— Охо! Ами че аз съм заприличал на мъртвец! — възкликна той, като опипа с две ръце бузите си. — Трябва да се признае, че човек там би залинял и за по-малко време. Седем седмици, представяш ли си, да виждаш светлината само през едно прозорче, препречено от дебели железа! Два пъти дневно една помия, от която те заболява корем, преди да си я изял. За щастие моят Лорме ми доставяше яденета, приготвени по неговия си начин, иначе сега да не съм жив. И спането беше толкова лошо, колкото и храната. От уважение към кралската ми кръв ме бяха удостоили с легло. Принудих се да строша едното табло, за да мога да се побера! Търпение, всичко това ще му бъде вписано в сметката на моя скъп братовчед.
Всъщност Робер не бе отслабнал нито с една унция и затворничеството малко се беше отразило на здравата му природа. Ако руменината на лицето му бе понамаляла, в замяна на това пък сивите му, с цвят на кремък очи блестяха по-злобно, откогато и да било.