Времената се менят
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Time and Again #2
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ана Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времената се менят». Краткое содержание книги:
— А аз мислех, че предпочиташ Париж или Курорта на уединението на Марс.
— Винаги можем да отидем на Марс — изкиска се тя. — Почти свикнах с подобни разговори. Нали ти казах, че бързо схващам.
— Тук си вече от шест месеца.
— Ама и ти никак не си лесен. — Смъкна се надолу и подпря буза на гърдите му. — Цели шест месеца — повтори замислено. — Трябваше да мине половин година, докато се сетиш да ми предложиш да се оженим.
— Щях да тегля чертата още преди шест месеца, ако вие с баща ми не се бяхте обединили срещу мен.
— Да теглиш чертата? — Вдигна глава и очите й проблеснаха опасно. — Можеш да теглиш чертата само когато попълваш данъчна декларация.
— Данъчна декларация? — повтори Джейкъб неразбиращо.
— Вярно, забравих, че не знаеш какво е това. Исках да кажа, че така се говори само когато искаш да приключиш някое неприятно и досадно задължение. Щом ти е било толкова неприятно, защо изобщо се ожени за мен?
— Защото иначе непрекъснато щеше да мрънкаш и да ми вадиш душата. — Премигна, когато Съни го плесна по главата. — Добре, понеже това беше най-малкото, което можех да направя за теб. — Сега вече и той се засмя, претърколи се върху нея, ала извика от болка, когато ноктите й се забиха в ръката му. — Или защото добре се биеш.
— Не е достатъчно.
— И си почти интелигентна.
— Карай нататък.
— Защото, когато се любим, имам чувството, че съм получил токов удар.
— Така вече е по-добре. — Щастлива, тя уви ръце около врата му. — Сватбата ни беше хубава, нищо, че беше прекалено шумно и падна голямо търчане около подготовката. Радвам се, че баща ти ни убеди да направим нещо по-традиционно.
— Да, мина добре. Като повечето сватбени церемонии. — Но си спомни как бе занемял от възхищение, когато я видя да минава между редиците в църквата в снежнобяла рокля, хванала баща му под ръка.
— Харесвам родителите ти. Направиха всичко възможно, за да се почувствам като у дома. — Прехапа замислено долната си устна и отново го погледна. — Особено след като ме посветиха в най-мрачните семейни тайни.
— Например?
— Например какво означава „Ти“ в името ти, Джей Ти.
— Той направи недоволна гримаса, с което й достави неописуемо удоволствие. — Бил си толкова проклето и непослушно дете, че…
— Бях просто любознателен.
— Истинско магаре — поправи го щастливо и продължи безмилостно, — че баща ти често те наричал детето торнадо. И така, буквата „Ти“ станала част от името ти. Прикрепила се направо като безцветна лепенка.
— Още не си изпитала какво е истинско торнадо.
Съни се надигна и го захапа по устната.
— С нетърпение очаквам да ми покажеш.
Джейкъб я целуна набързо и стана от леглото.
Къде си се разбързал? Още не съм приключила с теб.
— Забравих нещо. — И излъга. Изобщо не бе забравил, просто изчакваше подходящия момент. Нагласи светлината така, че да се получи ефект като от стотици запалени свещи. След секунди се върна с някаква кутия. — Приготвил съм ти подарък.
— Защо?
— Защото никога не съм ти правил подаръци. — Постави кутията в ръцете й. — Няма ли най-после да го отвориш, или само ще зяпаш с отворена уста?
— Наслаждавам се на момента. — Тя прехапа език и бавно отвори подаръка. В кутията имаше чайник — нисък и тумбест, от евтин порцелан, с птичка на капака и огромни грозни маргарити. — О, Божичко!
— Исках да имаш нещо от своето време. — Почувства се глупаво и не посмя да признае, че от месеци бе обикалял из антикварните магазини, докато го открие. — Когато го видях, почувствах, че е нещо като съдба. Не плачи, моля те.
— Не мога да не плача. — Вдигна към него навлажнените си очи. — Оцелял е. През всички тези векове.
— И слава Богу.
— Джейкъб! — Махна безпомощно с ръка и прегърна чайника. — Това е най-хубавият подарък, който можеше да ми направиш.
— Има още нещо. — Седна до нея и я прегърна. — Искаш ли да прекараме Коледа заедно с вашите?
За миг остана безмълвна.
— Сигурен ли си?
— Почти успях, Сънбийм. — Избърса една сълза от бузата й. — Само ми имай още малко доверие.
Опитвайки се да спре сълзите си, тя уви ръце около него.
— Няма значение колко още ще чакам. Нали времето е наше?