Времената се менят
- Автор: Робертс Нора
- Серия: Time and Again #2
- Год: 1989
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ана Петкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Времената се менят». Краткое содержание книги:
— Няма смисъл да повтаряш едно и също като развален грамофон, защото вече съм тук. Предлагам да преминем към следващата фаза на конското.
Той усети как му омекват краката и седна на пулта.
— Възможно е никога да не се върнеш у дома.
— Зная. Мислила съм за това.
— Ако си промениш мнението…
— Джейкъб… — Въздъхна и се изправи на колене до него. — Не мога да си променя мнението, освен ако не спра да те обичам. А това просто не е възможно.
Протегна ръка и я докосна по косата.
— Никога не бих се осмелил да поискам от теб подобно нещо.
— Зная. А ако те бях помолила да ме вземеш със себе си, щеше да ми изброиш десетки основателни причини защо това не може да стане. — Облегна бузата си на дланта му. — И щеше да сбъркаш. Защото единственото невъзможно нещо е да живея без теб.
— Съни…
— Погледни нещата от моя гледна точка. Винаги съм имала чувството, че съм изпреварила своето време и съм се родила в неподходяща епоха. Може би в твоята ще се чувствам повече на мястото си.
— Постъпката ти е ужасна и адски глупава. — След което той я премести в скута си и нежно я залюля. — Но, слава Богу, че си тук.
— Значи вече не ми се сърдиш?
За да й покаже колко бе вбесен, впи яростно устни в нейните.
— Днес, когато отказа да ме изпратиш, имах чувството, че си ми изтръгнала сърцето от гърдите. Но за мен това беше без значение, тъй като и без това го бях оставил при теб.
Очите й се замъглиха, ала тя успешно се справи със сълзите. Вместо това се усмихна.
— Колко поетично.
— Само не си въобразявай, че ще седна да ти пиша стихове. — Без да я пуска, Джейкъб се наведе и нагласи някакви копчета на контролното табло.
— Ще ме научиш ли да управлявам това чудо?
Изгледа я стреснато. Съни беше тук. Наистина. И беше негова. Завинаги.
— Изтръпвам при мисълта, като си представя, че може да караш пътнически кораб, пълен с невинни хора.
— Аз схващам бързо.
— Точно това ме плаши най-много. — Дръпна я към себе си, за да я облегне на рамото си. — Не съм много сигурен, че моят свят е подготвен за твоето нашествие.
— Важното е, че ти си готов да ме приемеш.
Отново я целуна, този път много нежно.
— Винаги съм бил готов.
Съни въздъхна и докосна устните му с ръка. Желанието веднага се надигна в него.
— Не можеш ли да оставиш това чудо на автопилот?
— Още не.
— Но извършихме преместването, нали?
Той се наведе към екрана.
— Още малко.
— Не, друго имах предвид. Коя година сме сега?
Джейкъб погледна скалата.
— 2254.
Призля й от тази цифра. Ала се успокои от допира на ръцете му.
— Следователно, аз съм на… 287 години. — Вдигна въпросително вежди. — Как се отнасяш към по-възрастните жени?
— Умирам си за тях.
— Запомни, че чак след като навърша триста, ще започна да се усмирявам. — Целуна го леко. — Но дотогава смятам да превърна живота ти в истински ад.
— Разчитам на това.
Заедно се загледаха в приближаващата се синьозеленикава сфера, която беше техният дом.
ЕПИЛОГ
Стаята бе изпълнена с грохота на разбиващи се океански вълни. През прозрачната стена се разкриваше изглед към прорязваното от светкавици небе и кипящото море. Ухаеше на жасмин. Въпреки силния рев на вълните и гръмотевиците, се чуваше тиха, пулсираща музика.
— Видя ли, че пак се оказах права? — промърмори Съни.
Джейкъб се размърда на леглото, пухкаво като облак, и я притегли до себе си.
— Този път за какво?
— За бурята. — Знаех си, че нощта не е подходяща за лунни лъчи и тропически залези.
Наистина бе права. Но никак не му се искаше да го признае.
— Обстановката не беше чак от толкова голямо значение.
Тя се претърколи или по-скоро преплува разстоянието до него и се просна т горе му.
— Защо ме доведе тук? Защото ми беше разказвал за този хотел ли?
— Доведох те, за да се отпуснем за няколко дни.
— А, ето какво било. И кога ще започнем да се отпускаме? — Усмихна се доволно и започна да го целува по гърдите. — Ето, пак се напрегна.
Той прокара ръка по косата й.
— Откога сме женени?
Съни лениво докосна един бутон отстрани на леглото. Във въздуха проблеснаха цифри, показващи датата, часа и минутите и бързо изчезнаха.
— От пет часа и двайсет минути.
— Според моите изчисления, след петдесет години ще започнем да се отпускаме. — Ръката му се премести нагоре по голото й рамо. — Харесва ли ти?
— Кое? Това, че сме женени ли? — Беше изключително трогателен, като се опитваше да я убеди, че изобщо не е сантиментален. — Много ми харесва. И тъй като сме младоженци, позволено ни е да се поглезим малко. Това е най-романтичното нещо, което си правил за мен — да ме доведеш тук.