Времената се менят

— Съни, не съм убеден, че разбираш какво си направила.

— Глупости. Прекрасно го разбирам. — Обърна се и го погледна. Осъзна, че тя отново бе спокойна, с ясна мисъл и щастливо сърце. — Кал се опита да протестира, ала по-скоро заради Либи, отколкото заради мен. Но когато поговорих с нея, тя ме разбра. Тази сутрин сама ме изпрати до кораба, докато ти беше в гората с Кал.

— А родителите ти…

— Те винаги са искали да бъда щастлива. — Прониза я болка, нетърпима болка, когато си помисли за тях. — Либи и Кал всичко ще им обяснят. — След като се убеди, че краката й бяха престанали да треперят, стана и се разходи около командното табло. — Не искам да кажа, че няма да им мъчно, особено ако не успеем да се върнем. Ала имам чувството, че баща ми ще умре от завист при мисълта къде се намирам. — Съни се засмя щастливо. — Или по-точно, в кое време се намирам. — Отново се обърна с усмивка към него. — И двамата не си падаме по компромисите, Джей Ти. При нас въпросът винаги е или всичко, или нищо. Ето защо толкова си подхождаме.

— Но аз наистина щях да се върна. — Закри лицето си с ръце, след което вдигна глава и ги прокара по косата си. — Да му се не види, Съни, изрично ти казах, че ще се върна. След година. Най-много след две или три.

— Не ми се чакаше.

— Глупачка. Нали ако бях усъвършенствал процедурата, щях да се върна в твоето време пет минути след заминаването си. — В нейното време. Тази мисъл толкова силно го потресе, че не бе в състояние да продължи. — Нямаше право да взимаш толкова важно решение, без да си се посъветвала с мене.

— Решението си е мое. — Вбесена, тя пак се нахвърли върху него. — Ако не ме искаш, ще си намеря някоя симпатична компания, в която ще ме разбират и харесват такава, каквато съм. Дори може да замина на Марс. Зная как да се оправям в живота, приятел. Спомни си само колко хитро се промъкнах на кораба.

— Не съм казал, че не те искам, а кое е най-добре за теб.

— Сама мога да преценя кое е най-добре за мене. — Заби юмрук в гърдите му. — Мислех, че това си ти, ала и преди съм правила грешки. — Завъртя се и отстъпи няколко крачки назад, преди да успее да я сграбчи.

— Къде си тръгнала пак? — попита я той. — Остават няколко хиляди километра до зоната на годна за дишане атмосфера.

— Корабът е голям.

— Седни.

— Няма да…

— Казах да седнеш. — Не особено любезно я блъсна и Съни тупна в креслото. — И млъкни. Искам нещо да ти кажа. — Тя стисна с ръце облегалката на креслото, с намерението да се надигне, но Джейкъб вдигна предупредително ръка. — Кълна се, че само да си мръднала, здравата ще те опердаша.

Съни отстъпи, като отбеляза:

— Ето един израз, който е надживял вековете.

— Ако знаех какво си намислила, отдавна да съм го използвал. В преместването във времето съществува определен риск, за който ти си нямаш понятие. Ако бях допуснал и най-малката грешка…

— Ала не я допусна, нали?

— Не става дума за това.

— А за какво, Хорнблоуър?

— Не биваше да идваш.

Тя въздъхна с досада.