Чудовищна команда

— В небето, сър, до дясната ръка на Нуган — моментално отвърна Джакръм. — Така са ме учили от невръстно хлапе, сър. Разбира се, там ще е малко претъпкано, затуй по-добре, че не го правим.

В този момент Уозър спря да се моли и се изправи, изтупвайки прахта от коленете си. Обърна се към отряда със светла, тревожеща усмивка.

— Херцогинята ще направлява стъпките ни — произнесе тя.

— О! Добре — безсилно отвърна Блауз.

— Тя ще ни покаже пътя.

— Чудесно. Ъ-ъ… тя спомена ли някакви картни материали? — попита лейтенантът.

— Ще ни даде очи, с които да виждаме.

— А? Добре. Е, чудесно — раздвижи се Блауз. — Определено вече се чувствам доста по-добре. А вие, сержант?

— Дасър — отвърна Джакръм. — Щото преди това, сър, никой не се беше помолил за нас.

Дежуряха по тройки, докато отрядът лежеше обезсилен на тясна поляна сред храстите. Наоколо обикаляха вражески патрули, но не бе трудно да се избегнат дузина мъже, които не се отклоняват от пътеките и не се престарават да не вдигат шум. Отрядите бяха злобенски и се държаха така, сякаш околията е тяхна.

Някак си стана така, че Поли се случи в тройка с Маладикт и Уозър или, казано по друг начин, вампир на ръба и момиче, което вероятно бе толкова пред него, че бе намерило нов ръб отвъд хоризонта. Уозър фактически се променяше с всеки ден. Когато се записваха, цяла вечност оттогава, тя беше едно малко треперещо бездомниче, което се плашеше от сенките. Сега понякога изглеждаше по-висока, изпълнена с някаква безплътна увереност, а сенките се разбягваха от нея. Е, не в действителност, би признала Поли. Но вървеше така, сякаш би трябвало да се разбягват.

И тогава се случи Чудото с пуйката. Беше трудно за обяснение.

Тримата вървяха покрай скалите. Бяха заобиколили няколко злобенски наблюдателни поста, предупредени от миризмата на огньове, но, уви, не и от миризмата на кафе. Маладикт горе-долу се държеше, с изключение на склонността да си мърмори букви и цифри, но Поли бе прекратила това, заплашвайки да го фрасне с някой прът само още веднъж да опита.

Стигнаха до един скален ръб, от който се разкриваше поредният изглед към крепостта, и Поли отново вдигна телескопа и огледа отвесните стени и скалната грамада за някакъв признак за друг вход.

— Погледни реката — обади се Уозър.

Кръглата гледка се разми, докато тя свеждаше телескопа. Когато се проясни, бе запълнена от белота. Трябваше да свали инструмента, за да види какво гледа.

— О, боже!

— Е, има логика — намеси се Маладикт. — А покрай реката върви пътека, виждаш ли? На нея стоят още няколко жени.

— Портата обаче е съвсем малка — отбеляза Поли. — Толкова е лесно да претърсват хората за оръжие.

— Войници оттам не могат да минат — рече Маладикт.

— Ние можем — възрази Поли. — А ние сме войници. Нали?

След кратка пауза Маладикт натърти:

— Войниците трябва да са въоръжени. Мечовете и арбалетите са забележими.