Чудовищна команда

Изчакаха. Новопристигналите всъщност бяха трима, сред които Маладикта, в пълна бойна униформа.

До средата на пътя Поли не каза нищо. Маладикта й пусна една от онези усмивки, които само вампир може да догоди. Щеше да бъде овча, ако овцете имаха малко по-различни зъби.

— Помислих си да пробвам пак — сви рамене тя.

— Ще намерим Блауз — каза Поли.

— Той сега е майор — осведоми я Маладикта. — Щастлив като бълха, понеже нарекли някаква ръкавица без пръсти на него, както дочух. За какво ни е притрябвал?

— Ясни са му щракалките. Известни са му други начини, по които може да се води война. А аз познавам… хората.

— А! Имаш предвид онези от типа „Дума да няма, не съм от мъжете, дето лъжат, но познавам хората“?

— А-ха, тъкмо тези имах предвид. — Реката се разплиска по кила на ферибота.

— Добре — каза Маладикта.

— Макар че не знам къде ще свърши това — додаде Поли.

— А! Даже още по-добре.

В този момент Поли реши, че знае от истината достатъчно, което да я крепи. Враговете не бяха мъже или жени, не бяха старците или дори мъртвите. Бяха просто проклети глупаци, във всичките им разновидности. А никой нямаше право да бъде глупав.

Тя хвърли поглед към другите двама пътници на борда. Бяха селячета, в опърпани, зле скроени дрехи, които се стремяха да стоят по-далеч от нея и седяха напрегнато втренчени в палубата. Но един поглед бе достатъчен. Светът се преобръщаше и историята се повтаряше. По някаква причина това изведнъж я накара да се почувства много щастливо.

— Ще се записвате ли, момци? — весело подхвърли тя.