Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)
- Автор: Грейвс Роберт
- Серия: Клавдий (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Тодоров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Божественият Клавдий (и неговата съпруга Месалина)». Краткое содержание книги:
Преди да забравя, нека отбележа два ценни съвета за здравето, които научих от Ксенофонт. Той казваше: „Глупак е оня, който поставя добрите обноски пред здравето. Ако те безпокоят газове, никога не ги задържай. Това много уврежда стомаха. Познавам един, който едва не се самоуби от задържане на газове. Ако по една или друга причина не ти е възможно да напуснеш стаята — да речем, принасяш жертва или държиш реч пред Сената, — не се страхувай да се оригнеш или да си изпуснеш газовете направо там, където се намираш. По-добре околните да изпитат известно неприятно чувство, отколкото ти да си навредиш завинаги. И друго — ако имаш хрема, не си секни носа непрестанно. Това само засилва отделянето на секреция и възпалява нежната тъкан на носа ти. Остави го да тече. Бърши го, не го секни.“
Всякога съм следвал съветите на Ксенофонт, поне що се отнася до секненето: оттогава хремите ми не траят и на половината от по-рано. Естествено карикатуристите и сатириците скоро ме взеха на присмех заради моя уж вечно течащ нос, но какво от това? Месалина ми каза, че го намирала за много разумно, гдето така се грижа за себе си: защото, ако внезапно умра или падна тежко болен, какво ще стане с града и империята, да не говорим пък за нея и за нашето момченце?
Един ден Месалина ми рече:
— Започвам да съжалявам заради добрината си.
— Нима искаш да кажеш, че племенницата ми Лесбия в последна сметка е трябвало да остане в изгнание?
Тя кимна.
— Откъде разбра, че е това? А сега я ми кажи, скъпи, защо Лесбия идва тъй често в стаята ти в двореца, когато мен ме няма? За какво ти говори? И защо не ми казваш, когато те посещава? Както виждаш, безсмислено е да се опитваш да криеш нещо от мен.
Усмихнах се спокойно, но се почувствувах неловко.
— В това няма нищо тайно, нищичко. Нали помниш, че преди около месец й върнах останалата част от именията, които Калигула й беше отнел? Калабрийските, които ти и аз решихме да не й връщаме, докато не видим как ще се държат тя и Виниций. Е, та както ти казах, когато й ги върнах, тя избухна в сълзи и взе да се окайва за неблагодарността си и се закле отсега да промени живота си изцяло и да потъпче глупавата си гордост.
— Трогателно наистина. Но това е първата дума, която чувам за подобна драматична сцена.
— Много ясно си спомням, че ти разказах цялата история една сутрин на закуска.
— Сънувал си. Значи, това била цялата история, така ли? По-добре късно, отколкото никога. Когато й върна именията, стори ми се твърде странно, че тъй трябва да наградиш нахалното й държане към мене. Но не ти казах нищо. Това си беше твоя работа, не моя.
— Нищо не разбирам. Бих могъл да се закълна, че съм ти разказал. Понякога паметта ми страда от ужасни пропуски. Наистина много съжалявам, мила. Но аз й върнах именията само защото тя ми обясни, че току-що била при теб и от сърне ти се извинила и че ти си й казала: „Прощавам ти от сърце. Лесбия. Върни се да кажеш на Клавдий. че ти прощавам.“
— Ах, каква нагла лъжа! Никога не е идвала при мене. Сигурен ли си, че така ги каза? Или паметта ти пак те мами?
— Не, сигурен съм. Иначе никога не бих й ги върнал.
— Ти знаеш ли правната формула за свидетелствуването? „Лъжлив ли е в едно, лъжлив е във всичко.“ Това е тъкмо за Лесбия. Но още не си ми казал защо те посещава. Какво се опитва да измъкне от тебе?
— Нищо, доколкото знам. Отбива се от време на време просто ей тъй, за да повтори колко ми е благодарна и да попита дали би могла да стори нещо за мене. Никога не се застоява прекалено и всякога ме пита за тебе. Когато й отговоря, че работиш, казва, че за нищо на света не би желала да те безпокои, и се извинява, загдето е обезпокоила мене. Вчера подхвърли, че подозирала, че ти все още не й вярваш. Не е така, отвърнах. Приказва за най-общи неща, целува ме като любеща племенница и си отива. Драго ми е, като идва. Но сигурен бях, че съм ти казал за посещенията й.
— Никога. Тази жена е змия. Струва ми се, че прозирам в намеренията й. Ще те подмами да й повярваш — като добра племенница, разбира се, — след това ще започне да ме черни. Отначало неусетно, с намеци, а сетне, когато стане по-смела. и направо. Вероятно ще съчини някаква чудесна история за двойствеността ми. Ще ти каже, че зад гърба ти водя съвсем разпуснат живот — с гладиатори, с актьори, с млади нехранимайковци и разни други. А ти ще й повярват естествено, като добър чичо. О, небеса, какви котки са жените! Сигурно вече е започнала. Кажи, така ли е?
— Нищо подобно. Не бих й позволил. Не бих повярвал никому, че си ми невярна с дела или думи. Не бих повярвал дори и ти да ми го кажеш със собствената си уста. Е, това успокоява ли те?