![Лицето [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/1/7/6/3/liceto-bg-download.jpg)
Лицето [bg]
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Колибри“
- ISBN: 978-619-150-156-4
- Переводчик: Стоянка Илчева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето [bg]». Краткое содержание книги:
Този път някой отговори. Някой вдигна на четвъртото позвъняване, но не каза нищо.
— Аз съм — рече Фрик.
Макар да не получи отговор, той знаеше, че връзката не е прекъсната. Усещаше нечие присъствие отсреща.
— Изненадах ли те? — попита Фрик.
В слушалката се чуваше дишане.
— Набрах звездичка шейсет и девет.
Дишането се промени и стана леко неравномерно, сякаш мисълта, че са го проследили със звездичка шейсет и девет, вълнуваше слушателя.
— Звъня ти от тоалетната чиния в банята на баща ми — излъга той и зачака да види дали непознатият му телефонен приятел ще го предупреди за мъките, които ще му докарат лъжите.
Ала нищо не последва освен дишане.
Човекът явно се стараеше да го изнерви. Фрик не искаше да му достави удоволствието да разбере, че е успял.
— Забравих да те попитам колко време ще трябва да се крия от този Пък, когато се появи.
Колкото по-дълго се вслушваше в дишането, толкова по-ясно Фрик осъзнаваше, че то има особености, които будеха тревога и го отличаваха от стандартното пъхтене на перверзен тип по телефона, което бе чувал във филмите.
— Прочетох и за Молох.
Това име, изглежда, развълнува идиота. Дишането му стана още по-неравномерно и се ускори.
Изведнъж Фрик бе обзет от мисълта, че пъхтенето не идва от човек, а от животно. Като например мечка, но по-лошо. Като бик, но много по-необикновено.
По спиралите на кабела, в слушалката, в дясното ухо на Фрик пъхтенето влизаше и се гърчеше навътре, звук, подобен на змия, стремящ се да се свие на кълбо в главата му и да забие зъби в мозъка му.
Това никак не приличаше на непознатия. Фрик затвори.
И моментално неговата линия зазвъня: тинга-линга-лиии.
Той не се обади.
Тинга-линга-лиии.
Фрик стана от креслото и се отдалечи.
Премина бързо покрай полиците с книги към предната част на библиотеката.
Личният му телефонен сигнал продължи да му се надсмива. Той се спря и се загледа в телефонния апарат в средата на читалнята, втренчен в святкащата сигнална светлина при всяко иззвъняване.
Като всички членове на семейството и персонала със собствени телефонни линии, Фрик имаше телефонен секретар. Ако не вдигнеше до петото иззвъняване, той трябваше да се включи.
Макар че телефонният му секретар беше активиран, телефонът бе иззвънял четиринайсет, ако не и повече пъти.
Момчето заобиколи елхата, отвори една от двете високи врати и излезе от библиотеката в коридора.
Най-сетне телефонът престана да го тормози.
Фрик се огледа първо наляво, после надясно. Беше сам в коридора, ала чувството, че го наблюдават, отново го беше обзело.
В библиотеката, сред гирляндите от стотици миниатюрни бели лампички, накачени по тъмните клони на елхата, ангелите пееха беззвучно, смееха се беззвучно, надуваха глашатайските си рогове беззвучно, лъщяха, святкаха, висяха на ореолите или лирите си, люлееха се на пробитите си криле, на ръцете си, вдигнати за благословия, на вратовете си, сякаш бяха нарушили всичките закони на небето и масово екзекутирани, осъдени да останат завинаги на това дърво бесило.
Глава 34
Итън пиеше уиски, но не чувстваше ефекта от алкохола — изглежда, обмяната на веществата му се бе ускорила многократно от това, че бе преживял срещата със смъртта два пъти в един ден.
Барът на хотела с постоянната тълпа лъскави светила беше любимо свърталище на Чанинг Манхайм от ранните дни на кариерата му. При нормални обстоятелства обаче Итън би избрал някое заведение с по-малко блясък и с успокоителна, напоена с бира атмосфера.
Няколкото други бара, които му бяха известни, се посещаваха от полицаи, които не са на смяна. Перспективата да срещне някой стар приятел от службата точно тази вечер го плашеше.
Само за една минута разговор с който и да било от събратята си по професия, колкото и изкусно да се опитваше да се скрие зад маската на щастието, Итън щеше да се издаде, че е дълбоко разстроен. И тогава никой уважаващ себе си полицай нямаше да може да се удържи да не го поразпита, било то завоалирано, или открито, за да открие източника на тревогата му.
А сега той не искаше да говори за това, което му се беше случило. Искаше да го обмисли.
Е, това не беше съвсем истина. Би предпочел да си затвори очите, вместо да мисли. Да забрави, че се е случило. Да му обърне гръб. Да блокира спомена и да се напие.
Но не бе възможно да си затвори очите, не и при положение че трите сребърни звънчета от линейката проблясваха до чашата му с уиски на бара. Все едно да се опита да отрече съществуването на Голямата стъпка, когато Саскуоч е седнал на лицето му.
Така че нямаше избор, трябваше да размишлява над случилото се, което веднага го докара до задънена улица. Не само че не знаеше какво да мисли за тези странни събития, ами не знаеше и как да мисли за тях.