Триумфът на сукубата

Бях дошла малко по-рано, отколкото се уговорихме, но не чак толкова. Ритнах кисело вратата като си представях Бастиен, задържан от ръцете на пъшкаща домакиня.

— Не е тук — каза студен глас наблизо.

Погледнах и видях Дана с малко куче на каишка в краката й. Животното сякаш се беше появило на бял свят при трагичен инцидент във фабрика за прежда.

— Хубаво куче — казах аз.

— На сестра ми е. Ще се грижа за него няколко дни. Искаш ли да се разходиш с нас?

Не, но онзи ден бях обещала пред себе си, че ще поровя в главата на Дана и ще разбера какво би помогнало на Бастиен; възможността, която се отваряше, изглеждаше достатъчно добра. Освен това той щеше да ме убие, ако разбереше, че съм изпуснала такъв шанс «да поразузная» още малко.

Закрачих до Дана и до пухкавата топка, поздравявайки се за стотен път, че съм достатъчно умна да си взема котка, а не куче. Туту (да, така се казваше) подскачаше леко с извадено навън езиче. Кръглите му черни очи шареха навсякъде, докато припкаше весело, но някак не забелязваше как мокрия тротоар мърсеше малките му бели крачка.

— Как върви протестът? — попитах, след като изчерпахме кучешките теми.

— Отлично. Изненадана съм, че не си чула по новините. Пресата го отразява постоянно.

— Не обръщам много внимание на новините.

Каза ми датата и часа.

— Ще успееш ли да дойдеш?

— Мисля, че тогава съм на работа — отвърнах автоматично.

Дана ме погледна многозначително.

— Табита, оставам с впечатлението, че не си много убедена по въпроса.

— Мислиш ли? Погледнах встрани и отново поведох борба със себе си дали да кажа какво мисля или да спестя неприятностите на Бастиен. Накрая реших да отвърна нещо неопределено, което звучеше като истина.

— Просто мисля… че има много гледни точки. Това е.

— Няма проблем и да не си убедена.

Това беше изненада — тя да каже такова нещо!

— Наистина ли?

— Разбира се. Точно затова съществуват организации като КЗСЦ. Да помогнем на хората да видят истината по даден въпрос.

Потиснах едно изсумтяване. За момент бях решила, че може да ме изненада с проява на разкрепостеност. Оставих тишината да говори.

— Е — започна тя след малко, — в какво вярваш тогава?

— В смисъл? За хомосексуализма ли? Или за хомосексуалните бракове?

— И за двете.

Мнението ми беше, че хората искат, когото си искат и точка по въпроса. Нямаше закони в любовта и правилно или грешно. Мнението на Дана по темата обаче беше базирано на религията и най-вече аз би трябвало да знам, че споровете коя вяра е права и коя крива, са безсмислени.

— Не съм сигурна, че хората могат сами да изберат кого да харесват — обясних, без директно да атакувам възгледите й. — Така че може би затова ми е странно, когато говорим за «помощ» и «промяна» на хора, които не могат да направят нищо срещу природата си, независимо дали природата им е правилна или грешна.

— Значи смяташ, че хомосексуалността е вродена? — меденият й гласец не успяваше съвсем да прикрие пренебрежителната й изненада.

— При някои хора. Според мен има такива, които се впускат в… хомосексуални дейности за забавление, но при други това е биологично предопределено.