Триумфът на сукубата

Или пък може би не, тъй като очевидно пропиляваше живота си. Алек протегна ръка към джоба си и му даде една от прословутите торбички. Щастие и облекчение засияха на златното лице на момчето и той стана (ако изобщо беше възможно) дори още по-привлекателен. После си тръгна. Ядосано сграбчих чашата си, дръпнах стола, на който беше седяло момчето, и се насилих да изглеждам весела.

— Здрасти — поздрави ме Алек, явно в добро настроение. — Нямаш представа колко се радвам да те видя. Много си секси, както винаги.

— Благодаря. Как върви?

— Страхотно. Прекрасен ден — наведе се той към мен и се усмихна широко. — Е, какво мислиш?

Поставих чашата на масата и си придадох захласнато изражение на малко момиченце.

— Беше прав… Просто невероятно. Сякаш бе… — реших, че ще е по-добре да замълча, отколкото да търся думи за нещо, което не бях изпитала.

Той с удоволствие ми подсказа.

— По-добро от всичко? Сякаш най-накрая си намерила себе си?

— Да — казах, останала без дъх. — Ти… трябва да ми дадеш още.

— Добре. — Ръката му посегна към вълшебния джоб. Една от смъртоносните торбички се появи и гадното усещане отново пропълзя по гръбнака ми. Задържа кристалите далеч от мен, за да ме подразни. — Знаеш ли, колкото повече взимаш, толкова по-хубаво става. Готова ли си за това?

Втренчих се жадно в торбичката, после в него.

— Нямаш ли повече? Искам и тези, но… няма да ми е достатъчно. Искам още много.

— Дай по-кротко. Не ти трябва повече от една торбичка.

— Знам, но ще ми стигне за два-три дни, нали?

Очите му проблеснаха.

— Вече имаме големи планове, а? Повечето хора не се запалват толкова бързо.

Задъвках долната си устна, не исках да стане подозрителен. Замислих се за качествата си, опитах се да измисля нещо несексуално, което амброзията би могла да засили. Предишния клиент на Алек ми подсказа отговора.

— Малко е странно. Познавам един човек, работи в агенция за модели. Досега винаги шикалкавеше. Вчера обаче бях взела кристалите и го видях… беше като… не знам. Не можеше да ми се насити. Иска да отида за някакви страшни снимки. — Сграбчих ръката на Алек. — Не знам дали беше заради това… може да е съвпадение. Нямам представа, но искам още. Трябва ми, за да пробия. Помогни ми. Или ме заведи при човека, който ти ги дава. Ще си платя. Готова съм на всичко.

Лицето му ми подсказа, че съм казала правилните думи.

— Не е съвпадение — каза той самодоволно. — И ще ти уредя още.

Издишах от облекчение.

— Обещаваш ли? Голяма доставка?

— Обещавам. Ето, вземи това.

— Колко ти дължа?

— Нищо.

— Стига, не може всичко да е безплатно. — Ръката ми вече го стискаше по-нежно и двусмислено. — Вече ти казах… готова съм да платя… с каквото поискаш.

Въздъхна, изгледа ме с копнеж, леко прокара пръсти по ръката ми и се отдръпна.

— Знам. Искаш голяма доставка? За нея ще трябва да платиш. Ще те заведа при човека, който ме снабдява и ще платиш на него.

— Колко ще струва? Какво ще е нужно?

Нещо неразгадаемо проблясна в очите му.