Кралска кръв

Тела нямаше — и да са били тук, бяха изчезнали отдавна, преди векове. Ала нефритените олтари още пазеха отпечатъците на мъртвите. Повечето отпечатъци бяха с по три дълги пръста отпред и един отзад, но някои имаха само два отпред. Някои — два отпред и два отзад. В най-долната гробница гигантски драконов отпечатък потъваше в земята на дълбочина половин човешки ръст, че и отгоре. По вътрешната му страна имаше утаечни следи от водата, която се беше събирала там като в езерце. Сега отпечатъкът беше празен и сух.

— Хайде, давай, ако искаш — каза Лауро Медеан. — Няма проблем, всички го правят.

Ситрин се усмихна, огледа се, после се прехвърли в отпечатъка, легна и протегна ръце над главата си. Колкото и да протягаше ръце и крака, пръстите ѝ не стигаха до стените. Представи си как драконът се появява в небето над нея и закрива слънцето. Някога това е било обичайна гледка. Някога в този въздух, над тези скали, бяха летели дракони. Зави ѝ се свят.

Изправи се и видя, че Лауро се хили.

— Смешно ли ти е? — попита тя и вдигна ръка към него. Той я хвана — хватката му бе силна — и ѝ помогна да се измъкне.

— Не, просто съм израснал тук. Свикнал съм с гробниците и те не ми правят впечатление. Приятно ми е да водя тук хора, които ги виждат за пръв път. Ако се съди по реакцията им, те откриват в гробницата по-дълбоко значение, което на мен ми убягва.

— Всичко това — каза Ситрин и обхвана с жест празните гробове и смъртните отпечатъци — е тук отпреди началото на историята. Хората са се грижели за тези гробници, забравяли са ги и после са ги преоткривали отново още преди хилядолетия. И твърдиш, че това не те впечатлява?

— Сигурно би трябвало — каза Лауро и вдигна рамене. — Но не е така. За мен това е просто Гробницата. За хората, които не са от Карс, то е нещо вълшебно, но за мен е просто част от пейзажа, като морето, или небето, или скалите, все неща, които виждам ежедневно.

— Хмм.

— Какво?

— Аз пък работя с Маркъс Уестер — каза Ситрин. — Подозирам, че за мен той е като Гробниците за теб.