Воалът на властта
- Автор: Вудинг Крис
- Серия: braided path #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Воалът на властта». Краткое содержание книги:
Подчинените на злия бог-луна Арикарат, вещерите вече не са в сянка, а открито налагат контрол над столицата и целия континент. Лукавият Авун ту Коли е със статута на Император, но е подчинен на полуделия Върховен чаросплетник Какре. Армии от нови, неуязвими чудовища превземат главните имперски градове един по един. Разпръснати и разединени, благородниците не са в състояние да окажат съпротива и се обръщат за помощ към Различните Сестри и признават официално Аления орден. Щерката наследница Лусия ту Еринима излиза от летаргичния си унес и дава дългоочакваната надежда за спасение. Либера Драмач, Аления орден и бараксите се обединяват за последен, отчаян сблъсък за спасението не само на империята си, а и на цялата планета.
Тя седна зад тоалетката и тъкмо започна да сваля грима си, когато погледът й внезапно попадна на Маската. Тя висеше на стената зад гърба й и озъбената й гримаса, отразена в огледалото, така я стресна, че Кайку подскочи и събори част от малките дървени гърненца с боя за устни на пода. Празните очни прорези сякаш я наблюдаваха изпитателно и младата жена имаше чувството, че е неспособна да отклони погледа си от тях.
Кожата й настръхна. Не можеше да си спомни да я е закачала там.
Тя се изправи и се приближи бавно до нея. Покритото й с черен и червен лак лице бе изкривено в подигравателна, злобна усмивка.
— Боговете да те прокълнат! — прошепна тъмнокосата жена. — Остави ме на мира!
Кайку се пресегна и я свали от стената. Допирът до ръката й събуди далечен спомен за покойния й баща — тя сякаш почувства необикновената топлота на присъствието му и стисна зъби, за да не заплаче, след което хвърли Маската в скрина, където й беше мястото.
Защо просто не я унищожеше? Защо трябваше да се примирява с коварното й, злонамерено излъчване нощ след нощ? Не можеше да каже. Навярно защото това бе последното нещо, което бе запазила от баща си. А може би причината беше от доста по-прагматично естество — вече я бе използвала два пъти, за да премине през невидимите прегради на Чаросплетниците, и при положение че вещерите не бяха узнали за това, не виждаше защо да не я използва отново. Кайлин бе направила опит да узнае повече за нея, ала не успяха да научат нещо различно от онова, което Сестрите вече знаеха. Нито една Сестра не се осмеляваше да навлезе по-дълбоко в мистериите на една Истинска Маска, защото там дебнеше безумието.
Навярно я бе запазила, за да й напомня за онова, срещу което се бореше, както и защо се бе посветила на тази кауза. Заради тази Маска беше започнало всичко; заради нея бе избито цялото й семейство и тя трябваше да напусне дома си. Заради тази Маска започна да се скита по света, докато не се натъкна на Аления орден — там намери друга черно-червена маска, която да носи.
Младата жена внезапно си даде сметка, че не беше много добра идея да се отдава на подобни мисли в сегашното си състояние. Гледката как Лусия отстъпва пред желанията на следовниците си бе изцедила силите й и тя се чувстваше изтощена и смазана. Отгоре на всичко бе задължена да я придружи в гората Ксу, защото Лусия се нуждаеше от някой, на когото вярва, а Кайку беше единственият възможен вариант — Юги беше прекалено ценен, за да отиде, а Мишани бе абсолютно неподходяща за подобна експедиция; нейните дарби бяха съвсем други.
Да, явно се налагаше отново да изостави Мишани — след толкова кратко време. Сестрата въздъхна горчиво. Тази война й отне всичко — с всяка следваща жътва отхапваше все повече и повече от доброто в душата й, оставяйки й само омраза и решимост, колкото да продължи напред. И тези, които бяха на нейна страна, дори не оценяваха саможертвата й. Приятелите й отново и отново биваха откъсвани от нея. Кайку имаше чувството, че нито веднъж досега не бяха постигнали преимущество пред Чаросплетниците — нито веднъж, откакто бе убита Кръвната императрица Анаис ту Еринима. Най-доброто, което можеха да постигнат, беше да отложат временно отстъплението си.
Нещо трябваше да се промени. Не можеше да продължи по същия начин още десет години.
„Не се притеснявай“, прошепна язвително вътрешният й глас. „Както се развиват нещата, Чаросплетниците ще ни разпердушинят преди да е дошло лятото.“
В този миг камбанката пред външната врата на къщата прозвънна и я откъсна от мислите й. За момент Кайку се зачуди дали да отвори, ала фенерите бяха запалени, следователно посетителят със сигурност знаеше, че е вътре. В крайна сметка любопитството й надделя, тя се погледна в огледалото, прокара ръка през косата си и отиде да отвори вратата.
Беше Асара. Кайку веднага я разпозна, въпреки че имаше облика на екзотична, смугла жителка на Тчом Рин с черна коса, която се спускаше на дълга плитка по гърба й. Бе облечена в елегантна сребристосива роба.