Моят път към теб
- Автор: Спаркс Николас
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978-954-389-221-1
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Моят път към теб». Краткое содержание книги:
Аманда и Досън се влюбват безумно в гимназията. Макар да принадлежат към различни социални прослойки, техните чувства са неподвластни на неписаните правила в малкото южно градче. Непредвидими обстоятелства разделят влюбените и ги запращат по противоположни житейски пътеки.
След години Аманда и Досън се срещат отново…
И двамата не са забравили страстната първа любов, която ги е белязала завинаги. Изправени пред болезнени спомени, те трябва да открият дали любовта може да пренапише миналото и да заличи настоящето.
Хроникьорът на човешката душа Никълъс Спаркс е ненадминат в умението си да разказва необикновените истории на обикновените хора. С шумен успех са приети филмите по незабравимите му романи.
Никълъс Спаркс е автор на „Нощи в Роданте“, „С дъх на канела“, „Последна песен“, „Един ден, един живот“, „Завой на пътя“, „Талисманът“ и „Пристан за двама“.
Досън бе тук.
Достатъчно млади сме, бе прошепнал той. Имаме време да оправим нещата.
Кракът й беше на педала на спирачката. В този момент срещу нея се зададе миниван, който продължи към центъра на града и за малко наруши видимостта. След това пътят отново опустя.
Ако пресече и паркира при останалите автомобили, ще го намери. Помнеше думите на Тък за мъката през всичките години, които бе прекарал без Клара, и Аманда знаеше, че решението й е жизненоважно. Не можеше да си представи живота без Досън.
Представи си срещата им пред надгробната плоча на доктора. Чу се да му казва, че е сгрешила, като си е тръгнала тази сутрин. Почти изпита щастието да усети ръцете му отново, което щеше да означава, че са заедно.
Ако отидеше при него, щеше да го последва навсякъде или може би той щеше да я последва. Ала отговорностите й щяха да продължават да я притискат. Тя усети как стъпалото й полека се вдига от педала на спирачката. Вместо да продължи напред, ръцете й завъртяха кормилото, в гърдите й се надигна ридание, което тя едва потисна, докато колата се насочваше към магистралата за Дърам.
Увеличаваше скоростта, убеждавайки сама себе си, че е взела правилното решение — единственото реалистично решение. С всяка минута оградата на гробището се отдалечаваше все повече и повече.
— Прости ми, Досън — прошепна тя. Толкова й се искаше той да я чуе. Щеше й се да не се налагаше да го изрича.
Лек шум зад гърба му сепна Досън и той бързо се изправи на крака. Позна жената до себе си и застина.
— Дошъл си на гроба на мъжа ми — рече Мерилин Бонър.
— Моля за извинение — сведе той очи. — Не биваше да го правя.
— Но го направи — уточни жената. — Бил си тук скоро. — Тъй като Досън продължаваше да мълчи, тя кимна към цветята. — Идвам тук след черква. Не бяха тук миналата неделя, а са и достатъчно свежи, за да са оставени по-рано през седмицата. Така че предполагам… Било е в петък.
— Сутринта — преглътна мъчително той.
— Правиш го от доста време. — Гласът и погледът на жената не трепваха. — След като те пуснаха от затвора, нали? Ти си бил, нали?
Досън мълчеше.
— Така си и помислих. — Тя въздъхна и пристъпи напред.
Досън отстъпи встрани, за да й направи място срещу надписа.
— Много хора оставяха цветя за Дейвид след смъртта му. Това трая година или две, но след това всички спряха да се отбиват тук. С изключение на мен. Известно време само аз оставях цветя — близо четири години. После изведнъж започнаха да се появяват и други. Не често, но достатъчно, за да се питам кой може да е. Питах родителите си, приятелите, но не беше никой от тях. По едно време се запитах дали Дейвид не е имал приятелка. Можеш ли да повярваш? — Тя поклати глава и въздъхна тежко. — Едва когато спряха да се появяват, разбрах, че си ти. Знаех, че си излязъл от затвора и си под гаранция тук. Научих също, че след година си напуснал града. Страшно ме беше яд, че продължаваш да го правиш. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш да се затвори и изолира от спомена. — Тази сутрин отново ги видях. Разбрах, че си идвал. Не бях убедена, че ще те заваря отново и днес… Но ето че си тук.
Досън пъхна ръцете си дълбоко в джобовете. Щеше му се да избяга час по-скоро.
— Няма да идвам повече, нито да оставям цветя — промърмори той. — Имате думата ми.
— Може би си въобразяваш, че идването ти може да оправи нещата? Като се има предвид какво направи? И това, че мъжът ми лежи тук, вместо да бъде сега с мен? Че заради теб не успя да види как растат децата му?
— Не — гласеше краткият отговор.
— Така си е. Защото продължаваш да изпитваш вина за стореното. Затова изпращаше и пари през всичките тези години, нали?
Много му се искаше да я излъже, но не намери сили.
— Откога знаете?
— Още от първия чек. Отби се у нас няколко седмици преди това. Не беше много трудно да събера две и две. — Тя се поколеба, преди да продължи. — Искаше да се извиниш, нали? Лично. Тогава, когато се появи на верандата.
— Да.
— Не те пуснах вътре. Казах… Много неща казах в онзи ден. Много от тях може би не биваше да изричам.
— Бяхте в правото си.
Лека усмивка заигра по устните й.
— Тогава беше на двайсет и две. Видях пред вратата си един пораснал мъж, но с годините научих, че хората стават възрастни едва след като навършат поне трийсет. Синът ми е доста по-голям от твоята възраст тогава, но продължавам да мисля за него като за хлапе.