Моят път към теб

Клара не беше привидение. Виждах я по цяла нощ и я чувах. Не твърдя, че нещата не са се случили, защото те се случиха. Всичко, което написах в писмото до теб и Досън, беше вярно. Видях я в онзи ден, когато се върнах от хижата. И колкото повече се грижех за цветята, толкова по-ясно я виждах. Силата на любовта може да те накара да виждаш много неща, но дълбоко в сърцето си знаех — тя не е там. Виждах я, защото исках да я виждам, чувах я, защото много ми липсваше. Това, което се опитвам да кажа, е, че тя беше мое произведение, нищо повече, колкото и да се самозалъгвах и да си въобразявах.

Може би се питаш защо ти го казвам точно сега. Ожених се за Клара, когато бях на седемнайсет, и прекарахме заедно четирийсет и две години, време, през което се сляхме в едно цяло, което си мислех, че никога няма да се разруши. Цели двайсет и осем години след нейната смърт изпитвах такава болка, че повечето хора, включително и аз самият, мислеха, че направо откачам.

Ти си още много млада, Аманда. Може да не усещаш, но за мен ти си наистина дете и имаш много години пред себе си. Чуй ме добре: живях с истинската Клара, живях и с нейния дух. Едната от тях ме изпълваше с огромна радост, а другата беше само мъгляво отражение. Ако сега обърнеш гръб на Досън, ще живееш до края на дните си с привидението на нещо, което е могло да бъде твое. Знам, че в този живот невинни хора неизбежно биват наранявани от нашите решения. Можеш да ме наречеш егоистичен старец, но не бих искал да си от тях.