Моят път към теб

— Да, добре съм.

Той пристъпи напред и затвори тихо вратата зад себе си.

— Сигурна ли си? Имам чувството, че нещо те тревожи.

— Само съм малко уморена — усмихна се тя. — Къде е Лорън?

— Ще пристигне всеки момент. Отскочи до тях да си вземе душ.

— Хареса ли й?

— Така мисля. Успя да уцели топката веднъж и беше много щастлива.

Аманда го изгледа. Раменете, вратът, лицето. Все още виждаше в него малко момче.

— Знаеш ли — колебливо подхвана той, — мислех си дали можеш да ми помогнеш за нещо. — Подритна камъче на пода на верандата. — Искам да изпратя писмо на семейството на онзи човек. Просто да им благодаря, нали разбираш? Ако не беше той, нямаше да бъда тук сега.

Аманда сведе поглед.

— Естествено е да искаш да научиш кой е бил донорът на твоето сърце. Но знаеш, че тази информация е поверителна, той би трябвало да е анонимен и за това си има сериозни основания.

В думите й имаше голяма доза истина, макар нещата да не стояха точно така.

— Така си и помислих — натъжи се Джаред. — Единственото, което разбрах, беше, че е бил на четирийсет и две, когато е починал. Мислех си, че е интересно да разбера що за човек е бил.

Мога да ти кажа много по този въпрос, помисли Аманда. Много, много повече. Веднага след разговора с Морган Танър тя се бе обадила тук-там, за да види дали подозренията й ще се потвърдят. Беше разбрала, че след като в понеделник вечерта лекарите се убедили, че няма шанс Досън да се възстанови, те изключили животоподдържащата апаратура. Разбрали, че е подписал съгласие да стане донор на органи.