Дъщерята на пеперудите

— Знаеш ли — каза тя, в пристъп на внезапна искреност. — Понякога съм си представяла, какво ли ще е, да се облека така. Лъскава и секси. Съблазнителна и лукава, като лисичка. Изисква се доста увереност във външния си вид, нали? — После извърна глава и замечтаното й изражение изчезна. — Е, аз никога не бих носила, толкова тесни дрехи. Просто не е в мой стил.

Лус си спомни, за семплата бежова униформа на Маргарет, за безцветния й апартамент, излязъл, като от страниците на списание, и осъзна, че тя явно беше заровила дълбоко в себе си, тази своя искряща, пламтяща от страст и живот страна.

— О, не знам — каза тя. — Мисля, че във всеки от нас има една малка искра, която чака да пламне отново.

— Смяташ ли? — Маргарет се разсмя и поклати глава.

Седяха така мълчаливо, няколко минути и гледаха, как огънят се разпалва все по-силно. Цепениците пукаха и хвърляха искри, които политаха високо в небето, стелещо се над тях, като черно вълнено одеяло. Скоро обаче, над главите им се разнесе жуженето на комарите, които идваха на ята и ги принудиха да се заровят из торбите си, за спрейовете, против насекоми. Лус видя телефона на Маргарет и се сети, че още не е звъннала на Съли. Поиска й го за малко и набра номера му. Впери поглед в беззвездното небе и слушаше мълчаливо как телефонът звънеше и звънеше напразно, докато накрая се включи гласовата поща.

— Здравейте, тук е Съли. Оставете съобщение и ще се свържа с вас.

— Здрасти, Съли, аз съм, Лус. Къде си? — каза тя, опитвайки се да звучи закачливо. — Аз съм в Оклахома. Утре вече, би трябвало да съм в Тексас. На къмпинг съм, можеш ли да повярваш? И не пътувам сама, а с две момичета, които срещнах по пътя. Те са наистина много мили. Слушай, знам, че отдавна не съм звъняла, но забравих зарядното си и батерията на телефона ми напълно се предаде. Затова използвам телефона на едното момиче. Исках просто да те чуя и да ти кажа, че съм добре, за да не се притесняваш. Обичам те. Чао.

— Всичко наред ли е? — попита Маргарет, като прибираше телефона обратно в чантата си.

— Да, благодаря ти. Чувствам се по-добре. Не мога да направя нищо повече.

Маргарет се поколеба, после остави чантата си на земята и кръстоса крака.

— Знаеш ли, можеше да си купиш зарядно на някоя от бензиностанциите, покрай които минахме.

Лус сведе глава, принудена да признае на глас това, което беше избутала в ъгълчетата на съзнанието си и за което, се опитваше да не мисли. Изпъна краката си напред и се зазяпа в пламъците, ближещи цепениците в огъня.

— Не исках да харча излишни пари. Причината е достатъчно убедителна. Не знам какво ще ми се случи, по време на пътуването и ми се струваше логично, да съм пестелива и да не купувам нищо, което не е крайно необходимо.

— Телефонът е нещо, крайно необходимо. Особено на пътуване като това.