Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
— Да бягаме? — попитах.
— Да бягаме — кимна Рейчъл.
Обърнахме се и хукнахме обратно, но след десетина метра едва не се сблъскахме с неколцина стари познати. Два скитски дракона — жени със змийски опашки наместо крака — опряха копия в гърдите ни. Между тях стоеше Кели, емпусата мажоретка.
— Виж ти! — възкликна доволно тя.
Свалих капачката на Въртоп и Анабет извади ножа си, но преди химикалът ми да стане на меч, Кели скочи към Рейчъл. Ръката й се превърна в лапа с остри нокти, които се спряха на милиметри от шията на момичето.
— Извел си простосмъртната си любимка на разходка, а? — подхвърли Кели към мен. — Простосмъртните са толкова крехки създания. И толкова лесно могат да загинат!
Стъпките зад нас се приближаваха. От мрака изплува нещо огромно — четириметров лестригон с червени очи и остри зъби.
Щом ни видя, великанът облиза устни и попита:
— Може ли да ги изям?
— Не — отвърна Кели. — Заведи ги при господаря. С тях ще стане много по-забавно. — Усмихна ми се. — Хайде, върви. Или предпочиташ да умреш тук заедно с простосмъртната?
Все едно бях попаднал в най-кошмарния си кошмар. А аз имах богат опит с кошмарите. Подкараха ни надолу по тунела, от двете ни страни вървяха жените змии, а отзад ни следваха Кели и великанът. Явно не се опасяваха, че може да избягаме напред. Точно натам ни водеха.
Стигнахме до бронзови порти, високи поне пет метра, с изгравирани по тях кръстосани мечове. Иззад тях се чуваха приглушени викове, все едно наближавахме стадион.
— Ссссамо почакай — изсъска жената дракон вляво от мен, — ссте видиссс колко ссте ти сссе зарадва насссият домакин.
За първи път се озовавах толкова близо до скитски дракон и честно казано, не бих имал нищо против, ако се окажеше и последен. В лицето жената не беше грозна, но езикът й беше цепнат на две, а очите бяха жълти, с издължени черни зеници. Беше облечена в бронзова броня, а от кръста надолу, на мястото на краката, се виждаха две дебели сивкавозелени змии. Вървеше с леко полюшване, все едно се плъзгаше на ски.
— И кой е вашият домакин? — попитах.
Тя отново изсъска — вероятно това беше смях.
— Сссте видиссс. Сссте се харессссате веднага. Всссе пак ти е брат.
— Брат ли? — Мисълта ми веднага литна към Тайсън, но това беше невъзможно. Какви ги говореше?
Великанът избърза пред нас и отвори вратите. Хвана Анабет за дрехата и я дръпна.
— Ти оставаш тук.
— Хей! — извика възмутено тя, но онзи беше три пъти колкото нея и вече беше прибрал ножа й и моя меч.
Кели се засмя. Тя продължаваше да държи Рейчъл през врата.
— Върви, Пърси. Забавлявай ни. А ние ще изчакаме тук с приятелите ти, за да сме сигурни, че няма да сториш някоя глупост.
Погледнах Рейчъл.
— Съжалявам. Ще те измъкна някак.
Тя се опита да кимне, доколкото й позволяваха опрените в шията нокти на емпусата.
— Надявам се.
Скитските дракони ме побутнаха с върховете на копията си. Прекрачих прага и се озовах на една арена.
Не беше най-голямата арена, която съм виждал, но си беше доста просторна, предвид че беше под земята. Представляваше кръг от утъпкана гола пръст, долу-горе достатъчно голям, за да може по външния му край да обикаля лека кола, макар й бавно. В средата се биеха един гигант и кентавър. Кентавърът изглеждаше ужасно уплашен. Галопираше край противника си, размахвайки меч и щит, а великанът стискаше копие с размерите на уличен стълб.
Трибуните започваха на пет метра от земята. Простите каменни пейки обикаляха цялата арена и нямаше нито едно празно място. Беше пълно с великани, скитски дракони, полубогове, телхини и какви ли не други чудовища: демони с ципести криле и странни създания, наполовина хора, наполовина нещо друго — птици, влечуги, насекоми, бозайници.
Но най-страшни бяха черепите. Търкаляха се навсякъде. Бяха подредени по края на арената като парапет. Висока метър и половина пирамида от черепи украсяваше пътеката между пейките. Хилеха се зловещо, набити на колове в дъното или пък висяха на вериги от тавана като зловещи полилеи. Някои бяха снежнобели и изглеждаха адски стари. Други бяха доста по-пресни. Нямам желание да ги описвам — повярвайте ми, не бихте искали да четете за тях.
И над всичко това, гордо провесено на стената, се вееше зелено знаме с тризъбеца на Посейдон в средата. Нямах никаква представа какво правеше на това ужасно място.