Битката за Лабиринта
- Автор: Риордан Рик
- Серия: Пърси Джаксън и боговете на Олимп #4
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 978-954-27-0543-7
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Битката за Лабиринта». Краткое содержание книги:
Някакъв тип зад нас изшътка:
— Млъкнете! Идва ред на мажоретките!
— Здравейте! — извика в микрофона русокосата, с която се бях сблъскал на вратата. — Аз се казвам Тами, а до мен е Кели.
Кели направи циганско колело.
В този момент Рейчъл изпищя, все едно някой я бе убол с карфица. Няколко деца се обърнаха към нас и се подсмихнаха, но Рейчъл се взираше ужасено в мажоретките. Тами обаче изобщо не й обърна внимание, а заговори за страхотните занимания, които предлага училището.
— Бягай! — изсъска Рейчъл. — Веднага!
Написани от един от най-известните и обичани автори на фентъзи за деца — Рик Риърдън, — книгите от поредицата ПЪРСИ ДЖАКСЪН И БОГОВЕТЕ НА ОЛИМП са безспорен световен бестселър, преведени на 34 езика и издадени в над 40 милиона копия. Покорили световните класации за най-продавани детски книги, те са и сред най-популярните и коментирани заглавия от младите читатели в България. С четвъртата част от приключението идват още чудовища, излезли от дълбините на Тартар, остроумни диалози, осъществява се и най-опасната битка, водена до този момент на Хълма на нечистокръвните.
Ето такава беше тя, винаги гледаше положително на нещата.
— Точно така — съгласих се. — В общи линии, това обобщава всичко.
— Жалко, че Пол го няма — измърмори като че ли на себе си мама. — Искаше да говори с теб.
— О! За училището ли?
Толкова много неща се бяха случили оттогава, че почти напълно бях забравил за „Гуди“ и как пред смаяния поглед на маминия приятел бях избягал от пламналия кабинет по музика.
— Какво му каза? — попитах.
Тя поклати глава.
— Какво можех да му кажа? Той знае, че ти си различен от другите деца, Пърси. Пол е умен мъж. Вярва, че не си лош човек. Не знае какво точно се е случило, но училището оказва натиск върху него. Все пак той гарантира за теб, за да те приемат. Трябва да ги убеди някак, че не си виновен за пожара. А бягството ти не му помага особено.
В очите на Анабет като че ли долових съчувствие. И тя самата беше попадала в подобни ситуации. На никое дете на боговете не му беше лесно в света на просто смъртните.
— Ще говоря с него — обещах. — След като изпълним задачата си. Дори съм готов да му кажа истината, ако искаш.
Мама сложи ръка на рамото ми.
— Наистина ли ще го направиш?
— Ами да. Макар че сигурно ще ни помисли за луди.
— Той вече си го мисли.
— Значи няма какво да губим.
— Благодаря, Пърси. Ще му кажа, че ще се върнеш… — Тя се намръщи. — Кога? Къде отивате сега?
Анабет счупи бисквитката си на две.
— Пърси има план…
Неохотно разказах на мама.
Тя кимна замислено.
— Звучи доста опасно. Но може и да успеете.
— И ти притежаваш тези способности, нали? — попитах аз. — Да виждаш през мъглата?
Мама въздъхна.
— Вече не толкова добре. Когато бях по-млада, ми беше по-лесно. Но, да, винаги съм виждала повече, отколкото е било полезно за мен самата. Това беше едно от нещата, които привлякоха вниманието на баща ти към мен. Но внимавайте. Обещайте ми, че ще се пазите.
— Ще се опитаме, госпожо Джаксън — рече Анабет. — Макар че хич не е лесно да бъде опазен синът ви.
Тя скръсти ръце и заби мрачния си поглед в прозореца на кухнята. Аз си замълчах и неловко се заиграх със салфетката.
Мама се намръщи.
— Какво става с вас? Да не сте се скарали?
И двамата мълчахме.
— Разбирам — рече тя и аз се зачудих дали не виждаше ясно не само през мъглата, а и през всичко друго. Мама като че ли наистина разбираше какво ставаше с мен и Анабет, макар че самият аз нямах никаква представа. — Не забравяйте, че Гроувър и Тайсън разчитат на вас.
— Знаем — обадихме се в един глас с Анабет и това ме смути още повече.
Мама се усмихна.
— Пърси, най-добре се обади още сега. Телефонът е в другата стая. Успех!
С облекчение се измъкнах от кухнята, въпреки че това, което ми предстоеше, също доста ме притесняваше. Взех телефона и набрах номера. Цифрите отдавна се бяха изтрили от дланта ми, но това не беше проблем. Без да искам, бях запомнил номера наизуст.
Уговорихме се да се срещнем на „Таймс Скуеър“. Рейчъл Елизабет Деър стоеше пред хотел „Мариът Марки“, покрита от главата до петите със златна боя.
Лицето, косата, дрехите — всичко. Все едно цар Мидас я беше докоснал. Правеше се на статуя, заедно с още петима, боядисани в имитация на мед, бронз, сребро и т.н. Бяха застинали в различни пози край преминаващите туристи, някои от които се спираха да ги зяпат и оставяха пари на проснатото на тротоара платнище.
В краката на Рейчъл имаше надпис: „Улично изкуство за деца. Благодарим за подкрепата.“
С Анабет стояхме пред Рейчъл сигурно пет минути, но тя с нищо не показа, че ни е видяла. Изобщо не помръдваше и не мигна нито веднъж. С моя СДВ никога не бих издържал. Щях да полудея, ако трябваше да стоя на едно място толкова дълго. Златната Рейчъл изглеждаше доста странно. Приличаше на статуя на някоя известна личност, да речем, актриса. Само очите й си бяха в обичайното зелено.
— Дали да не я ощипя? — предложи Анабет.
Стори ми се гадно, но Рейчъл изобщо не реагира. След още пет минути едно момче в сребристо се появи от стоянката на такситата, където си беше почивало досега. Застана до Рейчъл във високопарна поза и тя се обърна към нас.
— Здрасти, Пърси — усмихна се. — Точно навреме! Да идем да си вземем кафе.