Работилницата на дявола

Но Зол се страхуваше от срещата.

Поканата от вицепрезидента Бъргър бе отправена след порой от телефонни обаждания в канцеларията на Министерството на здравеопазването и Комисията за медицински изследвания и разработки. Трескавите обаждания започнаха час след като рано сутринта конгресмените прочетоха статията за Ванишинг Лейк в „Ню Йорк Таймс“. От канцеларията на вицепрезидента събудиха Зол и му предадоха да се яви на среща в девет сутринта. Двамата с генерал Столингс обмислиха нещата, сравниха записките си и подготвиха защитата си по телефона. И сега, без да са изпили сутрешното си кафе, пътуваха за срещата, която лесно можеше да се окаже катастрофална.

Въведоха ги в крилото, където се помещаваше апартаментът на вицепрезидента. Прозорците с бронирани стъкла на кабинета гледаха към вълнообразни морави и фонтани. На пилон с позлатена глава на орел бе окачено националното знаме. До прозореца имаше старинен месингов телескоп, насочен към градината.

Двойните врати се отвориха и вицепрезидентът Брайън Бъргър чевръсто влезе в кабинета, усмихна се и поздрави гостите си. Някога Бъргър беше сенатор от Аризона и председател на влиятелната комисия по финансите. Адмирал Зол бе ходил при него, за да иска средства за програмата за антитерористични биологични оръжия във Форт Детрик. Още тогава сенаторът беше известен като Кинтата.

— Колин, Джеймс, благодаря ви, че дойдохте след такова кратко предизвестие — каза той.

— Господин вицепрезидент — в един глас казаха двамата и се ръкуваха с него.

Усмивката му стана още по-широка. Белите му зъби блестяха като порцелан, а гъстата му тъмнокестенява коса контрастираше на небесносините очи, излъчващи сърдечност и интелигентност. Предотвратяването на катастрофата да бъде разобличен като човекът, одобрил финансирането на незаконна секретна програма за разработка на биологични оръжия, един ден щеше да го отведе в Овалния кабинет.

Бъргър носеше Обемиста папка. Той се настани зад бюрото и направи знак на гостите си да седнат на двата стола срещу него.

— Адмирале, след като Форт Детрик е под твое командване, нека да започнем с теб. Какво става, по дяволите?

— Какво точно искате да знаете?

— Президентът се безпокои, че там разработвате незаконни биологични оръжия. Иска да знае така ли е, или не.

— Категорично не.

— Радвам се да го чуя. Но искам да знам повече. Този път думата ти няма да е достатъчна, адмирале.

— А думата на генерал Столингс? Като началник на Генералния щаб, той не би позволил програмата ни да се занимава с непозволени неща — каза Зол. — Разработването на нападателни биологични оръжия е забранено, откакто президентът Никсън подписа Женевското споразумение за неразпространението им през 1972 година, нали, Колин?

Столингс кимна. Той беше в забележително добро здравословно състояние за човек с нелека кариера, на когото оставаше половин година до пенсиониране.

— Ето какъв е проблемът, Джеймс — продължи Бъргър. — Медиите вече пощуряха. Дотук в списъка на негативите на първо място е доктор Декстър Демил, който беше назначен към Военния научноизследователски институт по заразни болести под твое командване. На пресконференцията вчера ти каза, че той има склонност към самоубийство и вероятно е откачен. Въпреки това, неизвестно как, доктор Демил е използвал базата ти, за да разработва незаконни биологични оръжия без твое знание и разрешение. Второ, той загадъчно изчезва. Може би е мъртъв, а може би не е. Никой не знае. Трето, в онова село в Тексас избухна пожар, в който изгоряха множество невинни граждани. Казахме на медиите, че там е изпуснат някакъв неизвестен болестотворен микроорганизъм. Не споменахме причина, освен че доктор Демил се е побъркал, пуснал е микроорганизма и после е запалил пожара. Загинаха петнайсет войници, също под твоето командване, в база, която дори не е вписана в документите на правителството. Сега стана ясно, че затворът е бил даден под наем на факултета по естествени науки в университета „Сам Хюстън“, но е бил използван от Военния научноизследователски институт по заразни болести за разработването на отбранителни биологични оръжия. Нещо по-лошо, телата на неколцина от онези войници са изгорели до неузнаваемост. Останките са толкова овъглени, че не е останало почти нищо, което да се изпрати на роднините за погребение. Позитивното е уверението ти, че всичко е под контрол. Сигурно ще се съгласиш, че везните са ужасно наклонени на едната страна. Семействата на загиналите войници и цивилни засипват президента с обаждания. Както и някои видни членове на правителството и Конгреса. Пресата раздухва всеки детайл и президентът не знае какво да им каже, освен „Не се тревожете“, „Имайте доверие в мен“ и „Проучвам въпроса“. Ситуацията никак не е розова за президента на най-великата страна в света.