Дългото завръщане
- Автор: Флетчър Аарон
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дългото завръщане». Краткое содержание книги:
Земята на имението Тибубъра в австралийската Пустош е попила кръвта, потта и сълзите на много поколения от фамилия Керик, но пък им е дала значително богатство. С изчезването на осемгодишния Джереми Керик, който един ден трябва да наследи всичко, златното наследство губи смисъл. Бягайки от болката, че е изоставено от майка си и отхвърлено от баща си, момчето се скита по неизбродните пътища на Пустошта, за да открие истинската човечност у примитивните аборигени. Сред безкрайните диви простори младият мъж успява да спечели сърцето на жената на своите мечти. Заедно те ще посрещнат предизвикателството на Пустошта и ще победят или ще загинат.
Ключалката на портата в каменната ограда на имота бе ръждясала, както и самата порта. Бенджамин въртеше търпеливо ключа и трепереше от вятъра, но най-сетне успя да отключи. Пантите остро изскърцаха, когато влезе.
Предната градина бе запустяла, обрасла с плевели и храсталаци, но Бенджамин я отмина като нещо маловажно и се зае да изучава къщата. Бе триетажна, в строгия класически стил от епохата на крал Джордж, с един основен корпус, без странични крила. В духа на своето време, къщата бе абсолютно симетрична. Построена бе от тухли, с корнизи от местен бял гранит.
Бенджамин заобиколи и огледа къщата от другата страна. Видя, че и задната градина е същият пущинак като предната. Дърветата отдавна не бяха подкастряни, розовите храсти се огъваха под тежестта на розите и клоните им пълзяха по земята, а цветните лехи бяха изцяло буренясали. Тук-там сред провисналите клони се подаваха мраморни статуи, а в дъното на градината се виждаше разнебитеният покрив на беседка.
Бенджамин се промъкна, пое клоните, увиснали над пътеката, и тръгна към беседката, за да огледа покрива на къщата откъм задната част. На половината път един процеп в листата и клоните му позволи да види ясно беседката. Замръзна на място, удивен от гледката. Решетката на беседката откъм неговата страна бе паднала, а вътре седеше млада жена.
Бе увита в тежко зимно палто, а на скута й имаше отворена книга. Но тя не четеше, а гледаше някъде надалеч, в профил към Бенджамин. Бе изумен, най-красивото създание, което бе виждал, с нежни, класически черти. Сред декора на запуснатата градина тя приличаше на неземно същество, на чаровна фея в своето тайно, уединено скривалище. Бе замислена, а така изглеждаше още по-уязвима и привлекателна.
Унесена в мечтанията си, при вятъра, който шумолеше в листата и заглушаваше стъпките му, тя го видя едва когато стигна до беседката. Скочи изненадана и изплашена, а книгата й падна на земята.
— Много ви моля да ме извините — започна Бенджамин смутено, влезе в беседката и вдигна книгата. — Искрено съжалявам, че ви изплаших.
— Не, аз съм виновна — каза тя задъхано и пое книгата с протегната ръка. — Тръгвам си.
Сините й очи бяха широко отворени, страните й бяха бледи; приличаше на нежен изящен гълъб, който трепери от ужас, пред пушката на жесток ловец. Бенджамин изпитваше угризения.
— Не, моля ви, не си отивайте — говореше той и отстъпваше назад. — Наистина съжалявам, че ви обезпокоих. Ако знаех, че ще ви прогоня, нямаше да идвам дотук.
— Не, аз не трябваше да идвам — отговори тя меко, като се насочи към изхода. — Сега си отивам.
— Моля ви недейте — продължаваше Бенджамин и започна да излиза заднишком от беседката. — Аз си тръгвам и няма повече да ви безпокоя. Само ако знаех… — Не се доизрече, защото кракът му се подхлъзна на прага и той се залюля, като махаше с ръце, опитвайки се да се задържи прав.
Изведнъж едно живо моминско чувство за хумор премахна плахия израз на лицето й и го замени с лъчезарна усмивка; големите й сини очи заискриха. После кимна в знак на извинение, докато той възвърна равновесието си.
— Не исках да ви се присмивам — каза жената.
Бенджамин се засмя и сви рамене, готов да направи всичко, за да върне усмивката на прекрасното й лице.
— В никакъв случай. Понякога се препъвам в собствените си големи крака. — После свали шапка. — Позволете да ви се представя. Казвам се Тавиш. Бенджамин Тавиш.
— Аз съм Бевърли — отвърна тя. — А сега трябва да си вървя. Много е мило, че ми казвате да остана, но съм влязла в чужда собственост.
— Немислимо е вие да сте в чужда собственост където и да е, Бевърли — увери я той. — Всеки, който би ви отказвал правото да отидете където си поискате, трябва да бъде обесен, разпънат и… — Замлъкна, като си помисли, че думите му са твърде зловещи, за да ги използва в нейно присъствие, и със закъснение ги смекчи: — Трябва да бъде жестоко наказан.
— Е, чак пък толкова — не се съгласи тя със силните му думи, но бе доволна от тях. Огледа се наоколо. — Идвам тук от няколко месеца, откакто открих това място. Безпорядъкът някак си ми харесва и ми е много приятно да седя тук.
Бенджамин се заслуша в изискания й английски акцент и начина на изразяване. Помисли, че може би работи като компаньонка за някоя богата, стара и зла жена от съседните огромни къщи.
— И това ви осигурява няколко спокойни мига в уединение далеч от господарката — осмели се да изрече той, като очакваше да получи повече информация за нея.
Младата жена се поколеба, сви устни и след това отговори:
— Пропуснах да ви кажа пълното си име, нали? Казвам се Бевърли Крийви.