„Писания на свети Жургут“, 721 г.
Буди се сепната и осъзнава, че пищи. Сяда рязко и посяга към хълбока си, но барабанлията не е там. Постепенно проумява, че е на своето легло в своята стая в централата на ЮДК.
— Що за… — мърмори Зигне. — Какво ти става?
Малагеш се оглежда — Зигне седи на стол в ъгъла. От купчинката черни фасове в пепелника на пода до нея личи, че е тук отдавна.
— Мамка му, ти защо си тук? — сопва се Малагеш. Подсмърча и си разтърква едното око. — Какво е това бдение?
— Наглеждам те. Ти припадна, като че имаше някакъв пристъп. Реших да седя при тебе, докато баща ми се занимава с официални срещи.
— Гадост…
Малагеш се навежда напред и потрива челото си. Струва ѝ се, че някакви буболечки се мъчат да си пробият път през черепа ѝ.
— Главата ли те боли? — пита Зигне.
— Може ли малко шибана тишина, а?
— Хъм. Сутрин си голяма чаровница. Впрочем наближава пладне.
Малагеш се връща мислено към последното нещо, което е видяла… или си е въобразила. Онзи миг, онова видение по-скоро е отвъд обикновеното зрение, отвъд нормалните сетива.
Пулсът ѝ се забързва. „Още е там. Градът на остриетата още съществува… някак.“
Нелепо хрумване, но след преживяното у нея не е останала и сянка на съмнение. Ако го оспорва, ще е същото като да върви под проливен дъжд за пръв път в живота си и после да отрича, че изобщо се е намокрила.
„Там някъде има друг свят. Има място под нашето върху океан извън реалността.“
Тя мисли за пазителите, за разчленените трупове, за шепота на Гожа за мъжа от тръни и всичко това започва да ѝ подсказва плашеща до смърт идея.
„И може би границите започват да се размиват.“
— Добре ли си? — пита Зигне. — Да не е… Да не се връщаш в миналото?
— Какво?! — изръмжава Малагеш.
— За твоето минало говоря. Ти си боец. Знам, че… Как го наричат? Отгласи от войната? Сенките на битките?
— Къде е баща ти? При Бисвал ли?
— Не. Отмениха срещата. И това е другата причина да съм тук. Има… нещо ново.
— И то е?…
— Намериха… още едно тяло. Тоест части от тяло. Доколкото разбирам, прилича на онези, които сте намерили в стопанството, но тези останки са били на скалите западно от крепостта. — Зигне засмуква цигарата така, че Малагеш чува пукота на огънчето в другия край на стаята. — Жена от Сейпур.
Туптенето в ушите на Малагеш спира.
— Чоудри? — тихо пита тя.
— За съжаление не знам. Не са намерили главата. Патрул открил останките на скалите тъкмо там, където тя се е разхождала често. Изглежда… вероятно.
— Къде е тялото сега?
— Тези… части са при Рада. Подсказах на Бисвал, че това е най-практично, защото тя е медицинският специалист тук. Предположих, че ще искаш да участваш в дисекцията.
— Аутопсията.
— Да де, за същото говоря. Той се съгласи. Останалите в крепостта са доста заети заради пропадането на тунелите, или поне така изглежда, така че той с удоволствие прехвърли това задължение на тебе. Каза, че напоследък са му се струпали твърде много мъртви сейпури.
Малагеш се напъва да скочи от леглото, но краката ѝ се подгъват и тя за малко не се стоварва на пода.
— В името на морето… — Зигне става, помага ѝ да се изправи. Малагеш се учудва на силата ѝ. — Ти не си добре.
— Адски си права! Къде ми е оръжието?
Зигне вади барабанлията от едно чекмедже и ѝ го дава.
— Ще се дуелираш ли с някого, госпожо генерал?
— Щом видиш баща си, предай му, че трябва да говоря с него — казва Малагеш, докато пъха оръжието в кобура.
— И за какво ще бъде този разговор?
