Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Но не е ли имало огън на земята преди време? В калта под трептенето още се виждат овъглени съчки и пръсната сивкава пепел, все едно някой е спирал за нощувка там.
Мозъкът ѝ работи трескаво. „Същото е както в рудника за тинадескит. Сумитра Чоудри да не е идвала и тук, за да направи своето чудо?“
Пристъпва натам нетърпеливо, за да потърси следи от изгорен розмарин или сушен жабуняк.
Но внезапно настъпва… промяна.
Малагеш спира и вдига поглед към лицето на Воортя.
Светът се смръзва.
Има някой в статуята. Твърде смахнато чувство, но тя не се съмнява: там е нечие съзнание, нещо будно, което наблюдава.
— Има някой там… — прошепва Малагеш.
— Какво? — чува гласа на Зигне сякаш в далечината.
Опитва да се взре по-дълбоко в празните, безизразни очи.
— Има някой зад тези очи. Някой… отвръща на погледа ми.
Струва ѝ се, че статуята на Воортя се накланя към нея. И тогава вижда морето.
Тъмни води се люшкат под жълтата луна. Тя пада в морето, потъва все надолу в дълбините през блещукащите копия на лунните лъчи, вихрушките от мехурчета и мярналите се лъскави риби.
Светлината под нея се променя, сякаш има втора луна и второ небе на дъното, и тази луна не е жълта, а бяла, чисто бяла.
Пронизва мрачната вода, издига се в това второ небе и вижда…
Остров, полегнал на хоризонта, обгърнат в мъгла. Странни върхове пробиват струпаните около него облаци като коралови израстъци.
Чуват се гласове в нощта: „Майко, Майко! Защо ни изостави?“
Островът се носи стремително към нея. Брегове с белотата на кост и с крехкостта на седеф, а от чудатите пясъци се надигат огромни градежи, могъщи кули, напомнящи за хитин и нокти. Тя вижда, че някои изобщо не са здания, а статуи, по-грамадни и от най-високия небостъргач в Галадеш, такива колоси, че едва различава върховете им…
„Майко. Ние те обичахме. Ние те обичаме. Молим те, дай ни обещаното.“
Малагеш се рее през белия град. Студената бяла луна запълва тъмното небе над нея. „Наистина ли съм тук? Пренесоха ли ме тук?“ Разбира, че не може да отгатне. Просто витае из този необикновен безкръвен свят от издути постройки, които изтъняват нагоре във виещи се изящни кули, свят на огромни безмълвни великани, скрити в облаците.
И тогава осъзнава, че не е сама.
Улиците и бреговете пред нея са пълни с хора… Но те не са нормални хора. Нужно е само да зърне стотиците стърчащи неща по раменете и гърбовете им, за да проумее какви са всъщност.
Хиляди, много хиляди воортяштански пазители стоят напълно неподвижно на лунната светлина, рамо до рамо по улиците, площадите и далечните брегове. Малагеш едва не изкрещява от ужас, убедена е, че тези чудовищни твари ще се обърнат към нея и ще я разкъсат. Но те не правят това. Осеяните с бодли и шипове ръце са отпуснати върху дръжките на тежките мечове, очите гледат нещо високо над тях.
„Молим те, Майко — шепнат те. — Молим те, говори ни.“
Малагеш се носи между уродливите воини, вторачва се в техните простички маски и грозна броня, сякаш наполовина от рога и наполовина от черупки. Накрая се обръща бавно в посоката, накъдето гледат те.
Вторачили са се във висока бяла кула насред града. На самия връх има балкон и макар да знае, че будна не би могла да има толкова зорки очи, Малагеш различава как горе някой крачи напред-назад.
„Майко — казват те, — ела при нас.“
А после една от гигантските статуи пред нея… помръдва. Съвсем недоловимо движение, лекичко трепване, но тя знае какво е видяла. Статуята стои с гръб към нея, тя обаче разпознава фигурата, сияеща под луната — нали е изстреляла патроните от барабанлията към същия силует само преди две нощи?
„Воортя.“
Прекрасна, страшна и великолепна, въплъщение на жестокостта, Воортя се е изправила в мъглата. Безшумното движение на тази огромна фигура вдъхва безграничен ужас на Малагеш.
Богинята се обръща бавно, извива глава, сякаш е чула някой да я назове по име.
„Не, не. Не, моля, не…“
Тъмните бездушни очи се завъртат към нея.
„Майко — шепнат пазителите, — Майко, Майко…“
Тогава някой казва зад рамото на Малагеш:
— А ти трябва ли да си тук?
Тя се обръща към надвиснала над нея грамада от лъскав метал. И преди да отвори уста за писък, неочаквано пак се потапя в океана.
Нагоре, все нагоре. Обратно през неспокойните тъмни води, които пронизва устремно към променливата светлина на жълтата луна.
Изскача от океана и светът се завърта около нея.
— Тюрин? — вика я Зигне. — Тюрин!
Тя усеща студена кал по врата си, главата я боли отзад. Вкарва въздух в дробовете си и ненадейно я раздрусва кашлица.